|
Познавам жив композитор, професор. Това е рядък шанс за
всеки. Тъпо е да изпусна своя. Седим си с живия
композитор около кръглата маса на терасата, съзерцаваме
гюрлюците в дворчето и пием обедно кафе. Слушам и
внимавам. Рядко задавам въпроси, защото имам бегли
познания и нямам опорни точки за пълноценен разговор,
въпреки че ме водят за патологичен фен на музиката. Ако
си фен, по-важно е да вярваш. Докарвам го от опита си с
визуалните изкуства. Иначе за контрапункта знам. Обаче
Й. С. Бах е знаел повече.
Композиторът ми казва: „Музиката на Бах е като един
съвършен мраморен къс, без никакви пукнатини”. С
огромната вяра в Бога, творбите му добиват абсолютна
монолитност. За някой може да е клише, но за мен си е
прозрение. Тази абсолютна монолитност ме събори на
концерта на German Brass в Русе. Десетчленната банда е
сглобена от първокласни солисти-духачи, мечта за всеки
оркестър. Те са или активни професори в немскоезичните
топ академии на Европа, или са солисти във
филхармоничните оркестри на Мюнхен, Есен, Хамбург,
Щутгарт. Десетки са издадените сидита през годините,
стотици, а може би хиляди, са концертите им по
световните сцени. Дойдоха и при нас. Чухме всичко, което
може или, най-вече, не може да бъде изсвирено от
инструментите на браса в стряскащо тежката програма,
наречена „От Бах до Глен Милър”. Цялата класика падна в
краката на германската звукова машина, която безмилостно
и хладнокръвно мачкаше публиката. Е, как не им падна
амбажура на тези хора, как не направиха нито един кикс?
Ами какво тути! Персонални умения станаха ясни още след
първия пасаж, но загадката е, как се създава такъв
нечуван групов продукт? Отговорът сигурно се крие някъде
между тежката логистика и точно описаните задачи,
включително и тези извън нотния лист.
Посещавам Мартенски музикални дни от десетина години.
Никога не съм имал възможността да проследя цялата
фестивална програма, но получавам качествени консултации
от агенти-къртици. Публиката в „Доходното здание” е от
генотип, различен от нашенския. Достойни хора, може би
прогресивно обедняващи, дошли да се срещнат с любимата
си музика като за последно. Скромен автомобилен парк,
никакви екстри. Тази знаеща публика не е от вчера. Тя се
отглежда десетилетия при специални условия. Билетите,
разбира се, са изкупени отдавна. По време на концертите
нито един телефон не звънна (без гласово предупреждение
за заглушаване на сигнала). По принцип, в Русе никой не
се изцепва с нерегламентиран аплауз между частите на
парчето. Има нещо като инат или воля у тия хора и те
оцеляват, поне духовно.
Иначе, град като град. Мътна река, много история (даже
родно място на нобелист), рехави инвестиции, тънък
общински бюджет. Празен мол. Централният площад беше
разкопан. Пак сменяли плочките. Работеше се и през
нощта., достатъчно шумно. Може би Й. С. Бах, очевидно
доволен от концерта, оказваше съдействие на строителната
полифония.
Искам това да се случва и в моя град, но си знам, че
моята няма да стане. И пак бием път до София, Пловдив
или Русе.
|
