|
Георги Захариев великодушно се
съгласи да пренесе част от публицистичния си гений от
„Красива Европа” на страниците на „А3” и тук демонстрира
някои от своите основни философски възгледи – охолството
е личен избор, употребата на парите е въпрос на
възпитание и разум. С думи прости – Omnia mea mecum
porto, защото, съгласете се, уважаеми, айфонът не е
особено хранителен.
Здравейте, казвам се Георги и съм
един душевно беден и материално богат човек. Обичам да
чета Фридрих Дюренмат, да пия ракия и да пуша пури.
Всичко това се оказва неочаквано добра комбинация като
за псевдоинтелектуалец с умствен капацитет на кутия с
бисквити (от евтините). И все пак доста често парите ми
(или тяхната липса) ме правят интересен за хората. Така
и не разбрах защо. Какви ли не мисли ми минаха през
главата и реших да ви споделя част от тях (под зоркото
око на другаря Минчев).
За да ги разберете обаче, трябва да Ви накарам да
вдишате част от моя живот и да се потопите в част от
моето минало. В момента съм студент трета година в
София. Дойдох в големия град от Казанлък със семейната
каруца и дисагите, след като ожънахме нивите. Малко
по-рано пък достигнах до Долината на Тракийските царе по
същия начин, но от Варна. Оказа се, че и аз като
целокупния български народ вървя непрестанно на Запад.
Така София се оказа мой трети дом. Майка и Татко бяха
заделили по някой лев и ми дадоха право на избор: къде
всъщност искам да отседна в София. В този ден осъзнах,
че парите ти дават право на избор и могат да бъдат
избор.
И така стигаме до края на началото на XXI век – 2009
година. Един мухльо с евтин черен костюм от
абитуриентската и два сака стига до столицата на
България. Мухльото, разбира се, съм аз. Столицата на
България, разбира се е Варна... оп, грешка, тук
намесихме и прословутите мисли на Хемингуей, че всичко
далеч от морето е провинция, които не са обективни,
защото влагата не се взима предвид. Та, най-важният град
в България всъщност е София. И аз съм там. Мама и Тате
ми осигуряват възможността поне в началото да живея
прилично. Аз обаче, решавам точно обратното – ще отида
да живея в Щутгард (Студентски град, сещате се – Ред.).
Място, където наемът + консумативите за легло в
общежитие трудно достигат и 30 лева на месец. Това си
беше мой личен избор. Финансовите възможности в случая
бяха пренебрегнати от приключенското у мен. А краткият
ми престой на това място наистина се превърна в
приключение. Забавно е да делиш няколко метра с още
двама души. Още по-забавно е да си купуваш уиски през
вечер, когато единият ти съквартирант спестява за
прибиране в родното „Руси” (по негови думи), хранейки се
с трици.
Но от гледната точка на човек, който вече дълго време не
живее в Студентски град мога да кажа, че това е едно от
най-скъпите места в България. А и животът там е
по-различен от този, който сте свикнали да гледате по
яките филми, показващи студентски купони. Самото парти
не се различава кой знае колко, но никой не описва
стенещите от болка в главата съседи на забавляващите се,
които на следващия ден имат изпит, но не могат да заспят
заради шумната музика. Аз се превърнах в част от тези
страдалци. Затова и се махнах. Два-три месеца ми бяха
достатъчни и благодарих на Бога, че семейството ми
предоставя възможността да живея на по-нормално място с
по-нормални хора.
И стигнах до най-важната част от тази наглед лична
драма, която според вас няма нищо общо с концепцията за
„Богат-Беден”: семейството. То е определящият фактор за
финансовите възможности на младите хора. Виждали сте
20-годишен хлапак, каращ мерцедес, нали? Семейството му
е отговорно за това. Ние студентите можем да си позволим
предимно нещата, които влизат в графа „семеен бюджет”,
заделен от родителите ни, живеещи далеч от нас. И тук
вече идват личния избор. Какъв живот искаш, за какво се
бориш, какви са мечтите ти. Оказва се, че аз съм част от
хората с възможности (не съм богат, но не съм и беден) в
тази държава. Много младежи са като мен, а редица други
са с още по-големи възможности. Разликата е в начина на
мислене; в този избор, който сме направили. Семейството
винаги отделя максимално много за нашето благополучие,
но това не е напразно. Ние учещите се сме една
дългосрочна инвестиция. А за да бъде една инвестиция от
подобен род успешна, тя трябва да покрие редица
критерии: за да си взимам изпитите трябва да мога да си
позволя спокойствие за учене. За да обогатя общата си
култура и за да бъда по-добър човек трябва да посещавам
различни културни мероприятия. За да стана специалист
трябва да мога да си позволя дадена литература. Всичко е
свързано, а това са само част от факторите. Ако всичко,
изредено от мен до момента е спазено, но самият учащ се
влага свободното си време само в посещения на молове,
фризьорски салони, кафенета и пр., то е крайно
безсмислено. Затова финансовата независимост се превръща
в лост за баланс. Благодарен съм на семейството ми, че
ми осигурява един живот над средното ниво, но
същевременно аз осъзнавам смисъла на това вложение. Те
го правят за да стана по-добър, по-образован и
по-интелигентен човек. И отдавна съм оставил интереса си
към дискотеки, молове, кафенета и т.н. Опитвам се да
използвам средствата, които ми се предлагат за
пътувания, за надграждане на собствената си личност и за
осигуряване на комфорт. Понякога ми харесва да чета
Фредерик Бегбеде и да се чувствам щастлив, защото не съм
като него. Животът ми е уравновесен, въпреки и заради
парите. Те са се превърнали в някакъв фактор, който може
да ми осигури качествено уиски, но аз не го желая. Защо?
Защото пия домашна ракия. Най-важното при този избор е
наличието му. Желанието за предмети, действия и услуги
престава да бъде първично на ниво „Искам, ама няма” и се
превръща в „Дали ми е нужно?”.
Всичко се подлага под въпрос и затова понякога бедността
или богатството се явяват като отделни избори. Те са
следствие от интересите, които един човек е формирал и
основата, над която гради живота си. Подкрепям и идеята,
че родителите и възпитанието, което са ни дали, са
основни при взимането на този избор „богат-беден”. И в
крайна сметка ми се иска да направя една простичка
сметка, която включва причината, поради която аз самия
играя роля в това дали съм богат или беден. Карам ли
кола? Не. Това ми спестява големи месечни разходи,
защото автомобилът не е удоволствие (за мен), а
необходимост. Пуша ли цигари? Не. Те не просто не ми
доставят удоволствие, а и биха изяли голяма част от
бюджета ми. Това са най-елементарните фактори, които ми
осигуряват правото да се чувствам „богат”. Не шофирам и
не пуша – следователно мога спокойно да си позволя
приличен ресторант, в който да се нахраня. Не вися по
кафенетата на моловете, значи мога да си позволя пури.
Възпитаното и осъзнато потребление у всеки един от нас
предоставя възможност за избор между това дали да сме
бедни или богати. Това често остава неосъзнато, за
жалост. Хората не винаги правят връзката между поредица
от еднократни действия и следствието от нея. И когато се
замислят, всъщност се оказва, че много малки и
незначителни разходчета са ги направили бедни, а тези,
които възприемат за „богати”, просто мислят рационално.
Лесно е човек да изглежда богат в България. Не е сложно
да откриете сако “Armani” в някой second hand за 15 лева
(обаче истинско, на другия етикет не пише „Hugo Boss”,
като на някои, които виждаме по крайбрежната алея –
Ред.). Животът в Студентски град пък сумарно е скъп,
колкото и ако живеете в центъра на града.
И накрая съм длъжен да отбележа, че богатството не значи
просто притежание на пари, а начин на мислене. Богатите
хора могат да изберат „бедността”. Не защото са много
„хуманни”. Тази идея могат да ви я развиват по филмите,
но аз не съм съгласен с нея. Богатите понякога избират
бедността, защото тя не им пречи. И дори нещо повече –
според мен те са длъжни да я изберат, за да знаят
алтернативата на техния живот. Всички ние сме различни,
но истината е, че в България потомствени богаташи няма.
Само от 20 години имаме система, която позволява тези
доходи. И по тази логика, дори и опаричените хора са
тръгнали от едно по-ниско стъпало. Затова няма нищо
по-естествено от това те да си припомнят за това стъпало
и да показват на децата си какъв е „обикновеният” живот.
Така се създават здраво стъпили на земята бъдещи кадри,
които да боравят с натрупаните богатства рационално, а
не да пилеят всичко, създадено преди тяхната намеса.
Затова бедността и богатството са въпрос на избор.
|
