23:00 часа, в топлата софийска вечер Централна гара пустее. През последните месеци нощните влакове на БДЖ са изгубили почти напълно клиентите си – само за последният месец три пъти имаше случаи на запалили се вагони.

Запалили се – деятелен, а не страдателен залог. Поне това е официалната версия, с която ръководството на БДЖ излезе пред медиите по това време, след като тревожните лица на ръководителите издадоха опитите им да скрият истината, твърдейки, че е имало само дим.

Екипът на БДЖ, който е на смяна тази нощ по линията София – Варна мрачно излиза от помещенията за персонала, оглежда се с присвити очи и сгушени един до друг, докато се пускат по ескалаторите и вървят по перона, в чиято дефинираща го тъмнина се различават само червените светлини на последния вагон.

25-годишният Димитър Колев със сигурност би искал да работи точно в този момент всичко друго, но не и това. Кондуктор от спалния вагон, той е изложен на най-голяма опасност, защото именно тази част от композицията е горяла в двата случая досега.

Спалният вагон все пак си е удобство и явно неубедителните обяснения на компанията са дали ефект, защото е пълен почти догоре. Димитър продупчва и последния билет точно, когато влакът потегля.

На другата сутрин слънцето радостно маха с ръка, нагрявайки морето, което от своя страна се е приготвило да посрещне най-ранобудните си гости. Но такива не се виждат. Те пушат нервно поредна цигара, други ридаят по загубените си завинаги вещи. Между гара Левски и Горна Оряховица пред тях се чернеят тленните останки на спалния вагон.

Един човек обаче е особено щастлив. 25-годишният Димитър Колев пет часа по-късно вече е при колегите си. Но не тези, които зъзнеха от страх предната вечер, а тези, които се радват на благата от последния си удар.

Да, става дума за представителите на една древна професия, една професия, която почти не се среща в днешния свят, освен в Мексико и Бразилия, една професия, която сме виждали предимно в каубойските филми, но и една професия, на която е посветен първият филм в историята на киното.

Влаковите обирджии.

Разбира се, успявам да сглобя тази история и да науча всички подробности около нея едва след като бандата е заловена.

Пет месеца по-късно, аз влизам в Софийския затвор.

Проявявам наистина нетипична за себе си смелост – по принцип дори само мисълта, че някъде в нашата или в алтернативна вселена съществуват такива хора, каквито виждам там – с остри зъби, с теме изрисувано в свастики, с ръце, на чиито кокалчета кожата липсва, ме кара да потръпвам под леещата се студена пот по гърба ми.

Минавам през три пропускателни пункта, журналистическата ми акредитация и фактът, че посещението ми е предварително уговорено не спира пазачите да ми вземат телефоните и личната карта, и щателно да ме претърсят. Не нося пила, не нося дори торта с пила вътре, така че всичко е окей и влизам. Докато вървя по алеята, очертана от високи, дебели телени огради, окончани с, убеден съм, смъртоносни шипове, ме човърка неприятното чувство, че една голяма част от хората зад тях таят не особено порядъчни мисли спрямо мен. Опитвам се да не издавам притеснението си, за да не предизвикам ехидния им смях, но последните пет метра взимам с две крачки и вече съм вътре в административната сграда. Безопасността, която ми предлага вътрешната страна на прозорците, ме мотивира да разгледам двора – високите стени носят корона от бодлива тел, която е недвусмислен символ на гранитното им превъзходство над затворниците. Сякаш само Спретнатия Уили може да се измъкне оттук, но и това не е сигурно.

Обръщам се и виждам, че пред очите ми влизат четиримата ми събеседници. Те са в абсолютен контраст с останалите затворници, минава ми мисъл, повлияна донякъде и от филмите, че за тях няма особено светло бъдеще в тоя ад, но в последствие се оказва, че имат някои специални умения като сръчност, ловкост и бърз ум, които компенсират физическото неравенство при евентуални стълкновения.

Как всъщност изглеждат? Както вече се разбра, не са нито мускулестите, привидно програмирани само за насилие машини, помпащи на лежанката в двора от по-новите филми, не са нито мургавите, с режеща брада и изражение, издаващо несъвместимост на двама Ви в една стая, разбирай – по-добре да бягаш, типове, които в уестърните използват влаковите обири, за да задействат мексиканската революция. Не, пред мен стоят по-скоро Том, Еди, Бейкън и Уинстън, ако трябва да ги оприлича на екранни герои. Това са хора, които бих срещнал в „Блейз” или „Строежа” да вдигат звънливи тостове, движейки се под звуците на „Молоко” или „Арктик Мънкис”.

Освен вече споменатия Димитър, другите трима са Юлиан – разполагащ с леко пресметливо изражение, пълничкият Иван – погледът му шава неспокойно, сякаш се притеснява, че майка му тепърва ще научи какви ги е вършил и Томи, който въртеше сръчно в ръцете си резервната ми химикалка по време на целия разговор.

Оказва се, че и историята им е малко като по сценарий – романтичната страна на обирите ги мотивира да го сторят. Единствено Юлиан е имал преди това проблеми със закона – продавал е нелегално цигари, биг дийл. Всъщност именно той им предлага идеята, след като разбира, че Димитър си е намерил работа в БДЖ. Естествено, приятелите му се дърпат, неприятно изумени от факта, че тъмната страна отново взима превес в душата на пича.

Когато обаче БДЖ започват да бавят заплащанията и да уволняват колеги на Димитър, той решава, че това е единственият възможен отговор на потиснатия човек от ниските класове на обществото:

- Казах си – това е, само това можеш да направиш. Те ти дължат заплатите, и ти ще си ги получиш. Майната му, писна ми, няма да им бачкам вече ангария.

Той застава зад Юлиан, но Иван и Томи, които имат почтена работа като шофьор на директор на голяма фирма и готвач, за момента никак не са убедени. Тук отначало идва и разединението – това, което низвергнатите от обществото и изоставени от държавата (която не плаща заплати на единия и помощи на другия, макар че има регистрация в бюрото на труда от законово изискваните девет месеца) приемат като социален бунт и изравняване на резултата след нечестното отношение – „Просто искахме да си вземем, каквото ни се полага” с невинно изражение споделя Димитър – се разбира от другите като тежко престъпление, за което, както и става, ще се лежи яко.

За Томи повратният момент идва от любов:

- Усещах, че не мога да осигуря на приятелката си всичко необходимо – не я извеждах на екскурзии, обикаляхме по едни и същи заведения, купувах й само дребни подаръчета, докато около нас минаха всякакви кифли с чанти „Луи Витон” и бляскави бижута. Тя заслужаваше повече, а бе и единственият човек, за когото бих се жертвал.

Единственото, за което е искал парите е било, за да ги изхарчи за нея. С недобре скрит сарказъм забелязвам, че това е доста романтично и Томи с лекота го долавя. Обяснява ми, че живее в гарсониера, само с легло, маса с два стола – два, за да има един и за нея, и причина за изхарчването на 70 % от месечната му заплата е именно тя.

- Струваше си да опитам, планът на Димитър и Юлиан беше безупречен.

Какъв всъщност е планът?

Като служител на БДЖ, за Димитър не представлява трудност да уреди билети за Юлиан и Томи за който и да е нощен влак. Модерните атрибути на влаковите обирджии не са кон, револвер и кърпа на лицето, а нощни камуфлажи, очила за нощно виждане, които могат да се намерят от всеки магазин за оръжие или онлайн магазин за свободна продажба, радиостанции и самоделни димки, за изработката на които е нужно просто да отвориш youtube.

Един-единствен, но есенциален чарк не е положен в перфектно изработения механизъм за обира на влака – нямат шофьор, който да ги измъкне, след като положението, буквално и преносно, стане напечено. Вие, разбира се, вече сте се досетили кой е перфектният и предварително предопределен за ролята човек. Да – Иван:

- Правих го, само защото не исках да се деля от приятелите си. За мен не са важни парите, аз изкарвах повече от достатъчно. Но щом те са важни за приятелите ми, значи стават важни и за мен – твърдо, с поглед, служещ да набие допълнително всяка една дума в съзнанието ми, заявява той.

Като доказателство за думите му работи и фактът, че след първите два успешни удара той влага абсолютно всичко от своя дял, до стотинка, за да оптимизира състоянието на колата, която използват за бягство. „Исках да съм сигурен, че ще успея да ги измъкна. Обичам ги повече от всичко на света” – простичко измърморва той, сякаш за да не го чуят и да не му се подиграват останалите.

Все пак първоначално е трудно да го убедят, но накрая той заявява „Аз карам. Не нося оръжие (всъщност никой не носи – бел. авт.) . Не влизам във влака. Само карам.”

Това устройва идеално всички и те са готови за първия си опит.

Вечерта на 29.07.11 г. Юлиан и Томи се качват на нощния влак от Мездра за Монтана. Димитър е предложил да замести за маршрута свой познат кондуктор и след като им продупчва билетите заедно с тези на всички останали пътници, влакът потегля.

Тъй като през нощта почти всички пътници заключват вратите на купетата, младежите решават да ги изкарат оттам с един от най-старите, но и най-ефективни методи – дим.
Точно в 2 часа след полунощ, когато по тяхна преценка по-голямата част от нищо неподозиращите пътници би трябвало вече да спи несмущаем от дребни шумове сън, Юлиан и Томи излизат от своето купе и залагат димките, които, тъй като са увити във вестник, който изгаря заедно с тях, не оставят никаква следа. Запалват ги, тъпчат ги с хъс, за да се разгорят по-скоростно и се прибират обратно в купето, където слагат маските.

След като димките започват да изпускат буен пушек, Димитър в качеството си на кондуктор разбужда хората от купетата, приканва ги да преминат в другите вагони, бързо, без да подлагат на излишен риск себе си и другите, вадейки от купетата тежките си куфари – няма страшно, той е обучен за действие в такава ситуация, просто малка авария, нищо опасно, но не могат да рискуват. Униформата му вдъхва респект у пътуващите и по-голямата част от тях действително изоставят лаптопи, портфейли, часовници и каквото още носят със себе си, в купетата.

След като се уверява, че всички са излезли, той дава сигнал на другарите си, както и на още двама души – на машиниста, че нещо не е наред и по-добре да спре, и след като усети забавянето на хода на влака – на Иван, да се позиционира с включен двигател в близост до мястото, където окончателно ще застане влакът до отстраняване на аварията.

Ловките и сръчни Юлиан и Тони бързо преравят багажите и вадят всичко по-ценно, а именно гореспоменатите часовници, лаптопи и портфейли и ги прибират в раниците си. Междувременно огънят вече се е разпрострял и е обхванал почти цялото купе. Огнеупорните костюми им осигуряват безопасното преминаване, а нощният им цвят – незабелязано достигане до колата, която отпрашва с мръсна газ по черния междуселски път. Имената на двамата пътници не са записани от Димитър в списъка, билетите им не фигурират никъде в системата. Вагонът е почти напълно изгорял, останалите пътуващи няма как да знаят, че най-ценните им вещи са били спасени от пожара, но ще служат вече другиму.

Ударът се повтаря на трети септември във влакът от Русе за София. Всички са щастливи – Юлиан и Димитър чувстват, че са компенсирани за това, което държавата им дължи, Томи глези активно приятелката си. Само Иван, който е от доста добро семейство и е завършил елитно училище, има съмнения и притеснения, но продължава с мълчалива отдаденост да влага абсолютно всичко, спечелено от кражбите, в колата.

- А не смятате ли, че не е справедливо да крадете от невинни хора това, което държавата трябва да Ви изплати? – задавам резонен въпрос към Юли и Митко.

- Не. За това също сме помислили. След като се поотърсят от шока, клиентите на БДЖ завеждат дело срещу компанията, която освен за ефективно претърпените вреди им изплаща обезщетения за психическите им наранявания, така че те слизат от влака по-богати, отколкото са се качили в него.

-

Логиката им е толкова чиличена, че започват да ми стават все по-симпатични. Не мога да намеря пробойна, която да не запълват със социалната страна на дейността си. Замаян съм от това, колко голямо значение отдават на парите, но не като разплащателно средство, а като такова за възстановяване на социалната справедливост в разклатената ни демократична система – те са убедени, че държавата дължи по нещо и на всички онези хора, качили се в изгорелите влакове.

И все пак питам Томи не е ли някак си нелитературно да купува така любовта си? Все пак, освен класиците и Анелия го е възпяла дори.

- С парите, които печелех от обирите, аз не си купувах любовта на приятелката си – аз празнувах тази любов.

Само че междувременно нещата в БДЖ вървят към тотално скапване. Заговорва се за стачка, на 24-ти ноември тя е вече факт. Нощните влакове все пак се движат, но в тях пътуват шепа хора.

- Ето, ако държавата се грижеше добре за своите служители и им заплащаше всичко справедливо, то и ние нямаше да останем без тази си най-доходоносна работа. Сигурен съм, че много хора тогава са осъзнали изводите, до които ние вече бяхме стигнали.

Стачката почти разорява крадците. За Димитър няма работа – това е ясно, Томи също остава единствено с постоянната си професия в ресторанта, подаръците към приятелката му секват и се оказва, че празненствата по повод любовта са били малко прибързани, защото тя го изоставя. Юлиан се върти из тъмните кътчета на града, вършейки съмнителни дейности за малки суми. Единствено за Иван всичко е наред и както преди.

Как попадат в затвора не е важно.

Потънали в непрогледността на ежедневието си, приятелите осъзнават, че може би все пак в стремежа към забогатяване не е имплицирана толкова романтика, колкото те му отдават. Вероятно и Робин Худ го е осъзнал в някакъв момент.

Но най-тъжното е, че те са може би единствените хора, които поне се опитват да го правят.