|
Даниел Павлов открива, че
истинският смисъл на парите е да ги харчиш с правилния
човек, на правилното място и в правилния момент (ноу
хомо). Айде, четете и осмисляйте.
Хронотоп - 20.30 часа, Брюксел. Тъмната вечер след
завръщането от Намюр продължи с търсенето на „Пикльото”.
Браузвам навсякъде около мен - европейска улична
теснотия, мравуняци от хора, застанали, кои от тях на
„бичи”, кои на „мечи” позиции в наддаването за Шоколада,
пощенската марка на миксо-варварска Белгия. Знаем, че
сме уж близко до символа на столицата, ама не можем да
се ориентираме. Основен в такива ситуации е
концентрираният поглед, търсещ светкавици на апарати и
бягащи деца, които с ентусиазъм викат към майка, баща, и
сочат правилния път към това, което трябва да се види.
Така се случи намирането на човечето. За жалост
останахме разочаровани (като доста хора отиващи дотам).
Маломащабната фигурка се беше, дойде ред за френския –
cacher-ала иззад решетките по такъв начин, че ако не
бяхме видели преди това огромните Му шоколадови
прототипи, щяхме да останем крайно разочаровани от
оригинала – ”И какво, това ли е?”, ”А, стига бе! Това ли
е?”. Поради ансамбловото учудване, тавтологията във
възклицанията е неизбежна. По-нататък се разбира, че
няма нужда от преразказване на едноглаголни фрази.
Продължихме си движенето обратно по китната улица,
когато реших, че за да удушим разочарованието ни е нужен
другия белгийски пиедестал – le chocolat. След кратък
мониторинг на предлагането, предложих на спътника Венци:
„Хайде да си вземем 250 грама от няколко вида шоколад.
На оферта е. Ще направим партия”. ”А, човек, не ми се
яде шоколад”. Да, странна работа. Освен ако нямаш
някакви жестоки алергии или предписания от медик, или
невероятен хранителен режим тип „анорексия”, трудно е да
откажеш да ядеш chocolat в центъра на Европа. Тук
говорим за нещо друго. Споделянето на момента. Спестил
си пари, за да пътуваш до чужбина с приятел, естествено
се поражда желанието да си направиш удоволствието и да
влееш в един бокал - моментната магия на мястото,
чуждостта на заобикалящия свят, приятелското пред и
пост-навиване и съгласяване за пренасяне на емоциите.
Моментът, в който забравяш притесненията, че
предварително си изградил на четири етапа бюджетния
план, за да си сигурен, че нищо няма да се обърка. Могат
да бъдат изброени още и още „отвари”, които чрез сливане
в единно дъно биха предизвикали главозамайваща симбиоза.
Но тези ми се струват най-подходящите в ситуацията, тъй
като са максимално битиефилни (и аз не знам какво
означава; по обяснението на автора „като русофили и
рософоби, разбираш ли” – Ред.).
Важно е да не пропускаш да споделяш такива моменти, тъй
като посещението на една страна не е свързано само с
разказването на истории след това. Къде си ходил, колко
километра си минал, как са изглеждали хората, колко
по-добре живеят от нас, колко по-организирано и
инфраструктурирано е всичко земно. Не. Мисля, че в някои
отношения просто моментното сядане върху студен камък на
някой мръсен площад с парчета захарна отливка биха били
най-съхраняващото чувство за „камарадите”, отбили се в
сърцето на европейското случване. Помълчаването,
подкрепено с гастрономически хедонизъм, прехвърлянето с
поглед на фасадите на величествените здания около теб и
човека до теб, придава една истинност на цялото действие
в СЕГАшността. Забравяш за това, че „пикльото” е някаква
невзрачна фигурка, добила световна популярност.
Елиминираш валутните разлики, които досега си смятал, и
си натякваш колко пари си изхарчил за някакви ненужни
дрънкулки. Просто моментът го изисква. Така става, не
дълбай постоянно в познанието защо, а просто вземи
шоколада и го раздели с приятел!
|
