Текст: Мила Йорданова
Илюстрации: Георги Георгиев

ГОЛЯМОТО ХАРЧЕНЕ

„НЯМА ДА ТИ КУПЯТ ЛЮБОВ”

ГОЛЕМИЯТ ВЛАКОВ ОБИР

НИСКОБЮДЖЕТНА ЛЮТИКА

СПОДЕЛЯЙ И ВЛАДЕЙ

ПОКОЛЕНИЕТО
„ФИЛЕ МИНЬОН”
 

Родители – деца. Потокът на парични средства от едните към другите тече ли, тече...

Парите са твърде капризна категория. Понякога са необходимост, а друг път – повод за омраза. Мислим ги в различните им проявления, веднъж като потребност, а след малко като лукс, дори когато количеството им не се е изменило. Така е и с любовта. Понякога я отричаме като неподходяща и вредна дори, а след време липсата й вече ни стряска. Да смятаме парите и любовта за объркани понятия не е странно. Така е винаги, когато поставим една вещ на два различни фона; фонът определя светлината, в която ще видим същата тая вещ, веднъж красива, а после доста грозновата. Да видим как изглеждат парите на фона на детските години и след време, когато предназначението и смисълът им се сменят.

Като надникнем в ученическата стая, симпатията ни ще предизвикат онези деца, които очевидно са обгрижвани от семейството си и в това едва ли ще открием нещо лошо. Ако пък и същите деца не дават никакви първоначални признаци на безмозъчност и уродливост, то веднага презумцията е, че тези малчугани са заслужили с послушание поне целия асортимент от джаджи и всички шарени парцалчета, които супер модерно са си окачили.

Аз не казвам, че няма да се намерят веднага хора, които да оплюят родителите на тези дечица за грешно похарчените кинти, защото явно според тях децата трябва пълноценно да изживеят всяка гадна, унизителна минута от шибаното детство, през годините на което нищо друго не ти става ясно, освен това, че си зависим, и че за всичко трябва да си просиш: за оценка, за компютър... Всъщност, няма да сгрешим, ако наречем детските години унизителни, защото те са точно такива. И ако има родители, които го разбират и живеят без изкуствено наложени морали, то те заслужават похвала за това, че явно се стараят да отгледат детето си със разум, а не с всичките забрани, които обичайно се крещят от всеки старомоден възпитател.

Ако случайно родителите са се паднали разумни, това ще значи, че ще имат амбицията да направят детето си успешно. Но успехът не идва просто изведнъж на 25, ами се учи, и то, от малките години още. Затова инвестицията в парцалки и всякакви устройства на техниката не може да ни се струва много странна. Аз бих се старала да направя и моето дете успешно и не се съмнявам, че това е важно. Децата можем да ги мислим като успешни, когато са харесвани и одобрени от възрастните, и когато са последвани от техните връстници. Това едва ли е лесно постижимо. Честичко ще видим игнорирано от групата дете, защото те са си жестоки, но няма да е трудно да хванем и някой учител да пренебрегва дете, защото не му се кефи. И в света на малките е важно да си купиш място сред останалите и това най-лесно става с подготовка, която се осигурява с... парите.

Няма как да скрием, че момчето на последния чин в дъното на класната стая ни дразни приятно с това, че го забелязваме още от вратата и че го гледаме крадешком и изобщо, че ни кефи тотално. Това момче е придобило някои от качествата си, с които така ни впечатлява, именно с помощта на парите. Те са му дали възможностите, които селският двор не предлага, разкрили са му места и преживявания, които съвсем естествено го възпитават, обогатяват и сега той ни разказва омайно и вдъхва респект. Парите са съвсем на място, когато служат за това едно дете да получи самочувствието, което заслужава и възможността да се изявява. И тук, ако на някого му се струва парвенюшко или ужасно снобско, да прощава, обаче в ученическите години най-силно, а и като правило в живота, никой не обича грозни и нещастни хора.

Та, парите са свършили работата си чудесно, цялото семейство ликува, но да видим сега какво се случва с вече порасналия момък, който като малък е оправил всички съученички, а сега дори госпожицата май му е навита. Повратният момент на бала. По традиция бащата тогава именно се сеща да наблъска синчето с костюми, синджири, коли и злато. Грижата за детето не може да секне, а сега направо се лее. Дори после да говори, че му е писнало вече да го хрантути, така е направил още овреме, скъпият татко, та вече все някой трябва да има да глади костюма, да пълни гориво. Оказва се, че парите са похарчени веднъж, а произвеждат ефекта си и след време, защото са вложени в сина, а той си изисква поддръжка. Парите са свършили една мръсна работа, превърнали са оня лукс, който на никого не му е бил нужен, но все пак е бил достъпен, в една голяма яма, която ежедневно трябва да се запълва. Това е грандиозният проблем без решение – да спреш да храниш детето си не бива, ама ако цял живот то е яло само пасти, как да му предложиш мас на филия? За порасналия момък промяната винаги е била далечна, той така е привикнал, че не забелязва как единствено размерът на подаръците от Дядо Коледа вече е различен (и той с годинките, логично, се увеличава).

Е, да, ще кажете, че трябва да работи, да става самостоятелен, голям е. Но как се излиза от тоя стандарт и тези златни окови? Трябва сила. Метафорично? – Не. Трябва физическа сила, за да понесеш натоварването на живота. Само това троши окови (сигурно затова затворниците блъскат като луди), само здравите ръце вдъхват сигурност у хората и особено у жените, а последните съвсем успешно вдъхват самоувереност на мъжете, и така върви светът напред. Силата, физическата сила, се явява двигател на човека и му помага за успеха. Да си тежи на мястото със стабилна телесна маса – това се изисква от мъжа, за да се различи от вялото, слабичко момченце, на което искрено се кефиш, но на което не разчиташ. Та, ако парите не са успели да направят момчето поне физически стабилно, може би от парцалчета и скъпи джаджи нямало е много смисъл.

С какво свързваме най-вече феномена на „маминото детенце”? – С мебели. Диван и маса, тежки, трудно преместими, понякога получават странни придатъци с времето, а именно мамини дечица. В картината, която ни изниква, ще забележим само тихото бездействие, статика, липсата на чувства, манекени. Манекенството не би трябвало да е порок, но какво достойнство има в това да присъстваш някъде като поза, макар и да си готин и някои да ти се възхищават? Трудът е добродетел. Трудът единствено те води към прогреса. Да си силен и да се трудиш е начинът да бъдеш независим, а не придатък на някаква си мебел.

Вината няма как да търсим нито у родителите, които вярват в успеха на детето и в това, че няма кой, а те ще го подготвят с всички средства, нито у децата, които, вече пораснали, не искат доброволно да оставят удобството и хубавата кухня. Е, вярно е, нещо липсва, схемата явно не работи, но наръчник, ясно е, че няма...