|
Даниел Павлов е разкъсван от
съмнения. Виновен ли трябва да се чувства за удобствата,
с които разполага? Мъчениците в общежитията по ли са
заслужили място в студентския рай заради всичко, което
търпят? Очевидно Ви има доверие, защото доверява
тревогите си именно на Вас.
Професия студент? Една от вечно обсъжданите професии в
България.
От страна на автора - никакви претенции за всеобхватност
на поставения въпрос, но както се казва - сега ми се е
паднало да законодателствам.
Излишни са многотомни дефиниции на понятието, затова
накратко - това са тези години от живота на хората,
избрали привилегията, наречена висше образование по
обективни и субективни причини, решили да инвестират в
собственото си време, преодолели крепостното състояние и
паравана на уюта, за да намерят друга, съвсем различна
вселена – студентската. Неизменно, при всеки опит за
дефиниране на понятието, стигаме до христоматийната тема
за „бинките”.
Ще си кажете, и съвсем правилно, студентът от какво се
храни? От денонощното четене и анализиране на Фройдовия
подход към психоанализата, от динамичното препускане из
хранителната, но иначе трудно преглъщаема руска реалност
на Достоевски, Гогол, Пушкин, вечните социални критици –
Стендал, Балзак, Мопасан, или пък от непонятните ми като
серии на „Междузвездни войни” – Математика, Физика и
Съпромат? Не се безпокойте, не съм изпуснал светата
троица - Право, Медицина, Архитектура. Та, нали именно
това са специалностите тип „Завърши го, мама, знаеш ли
колко парички вадят адвокатите/лекарите/строителите!”. В
някакъв момент може би, но все още не.
Та, от какво има нужда нашият обект на изследване, освен
от отлагателния ефект на книжовните и духовните ястия?
Естествено, от материално-веществените стимуланти –
париии. Но тук не става дума за работещите и паралелно
учещи студенти. Ще се опитам да ви обясня за друга част
от хората, които носят кръста на нашата образователна
система.
Една уговорка – все още не е открито наличието на
грациозна фраза, която да обясни и извлече произхода на
тези „ереси” в студентското движение. Оставям на вас да
ги определите.
А ересите, които будят спор, са хората, част от които
съм и аз, дето получават „заплата” за това, че се
изучават. Че са решили да продължат доизграждането на
вътрешността на чудото, наречено душа. Че друга част от
предстоящото пък, от своя страна, тепърва дава
възможност да се облагороди т.нар. „груб строеж”,
залинял в гимназията, заради кривването на нечии
теодолит.
Мисля, че няма нужда от повече дълбаене в понятието и
изравяне на някаква гениална дефиниция за описваните
субекти. Дали ще ги наречем готованковци (ама от
хибриден тип, защото не са точно такива) или пък
инвестиционни мулета (защото са проводник на идеите и
парадигмите на родителите си, рядко на своите), едва ли
ще Ви изглади представите. Мисля да Ви покажа една
по-различна позиция. Може и да ви се стори необоснована
или високопарна, но повярвайте, далеч съм от похвати
като демагогията за спечелване на аудиторията и
раболепното самохвалство.
Имаме си образователната страна, ще маркираме и
битовостта след малко, но все още проблемът трудно се
разбира. Оттук сме вече конкретно по същество. В
изложението се интервенира диалог (най-после).
Съучастникът в разговора е познат – г-н Имаме го (дето
се вика, с него „изръшкахме” Ауропата преди известно
време). Действието се развива в малка спретната къщурка
в центъра на столицата. След дълго лутане през
застланите с листа есенни софийски улици, се спираме в
моята квартира, където да оставим зарзавата, с който сме
се заредили яко за предстоящите гладни дни –
класическите зеле, целина, моркови, лук. А причината да
бъда придружен през прага на дома си, беше следната:
- Абе, брат, нямам интернет от няколко дена, ще дойда у
вас да си проверя пощата! Пък и имам нужда от човешко
присъствие – по-скоро ме известява той, отколкото да
иска позволение.
- Нямаш проблем, майка, получаваш моето утвърдително да
– отвръщам му.
И така, ето ни тук, заедно. Единият – готвещ, другият –
проверяващ си пощата, пишещ провокативни коментари на
дразнещите го във фейсбук и преглеждащ новия брой на GQ.
„Щурците” и ФСБ са фон на цялата идилична атмосфера, в
която се разнася и аромат на вече вкараните в употреба
зеленчуци. След като им прибавям червено и черно пиперче
(благодаря ти, Ути!), цялото това нещо е поставено във
фурната да се зачерви и неизбежно леко да се осажди
(така де, той въгленът е полезен за стомаха?!). Върви си
лежерно следобедът, подкрепен с атрактивността на
поредния кръг от английския футболен шампионат. И както
обикновено става в отпуснатостта на подобни ситуации,
подемаме философски разговор за странностите на живота.
Казва ми:
- Много пъти съм си мислил за това, което имам като
студент: живея в центъра на столицата, в нов апартамент,
имам чудесни отношения със съквартиранта ми, приятели,
нормални колеги. Стремя се да организирам добре и
културния живот. Всичко е както трябва, но понякога
изпадам в такива вътрешни размисли, дали заслужавам
всичко това и дали се отнасям както трябва с него? Защо
се оплаквам, че това не е така, онова не ми харесва? Та
хората живеят по трима в стая, принудени са най-често от
финансови съображения да съществуват с други, чиито
интереси са крайно далечни от техните. Наистина не мога
да си обясня – защо го правя?
Потвърждавам, че и на мен ми се е случвало често да се
самообвинявам, че не оценявам това, което имам. Че
разполагам с всякакви предимства, които други не се знае
кога ще видят. Но аз смятам, че всичко е цикличност.
Колкото и банално да звучи, и то наистина е така, днес
имаш, утре - не. Ние все пак сме човешка, реална
инвестиция на родителите си и те очакват от нас,
доколкото е възможно да се усъвършенстваме, за да оборим
конкуренцията.
В този момент през вратата се подаде ухилената глава на
съквартиранта ми, прекъсвайки размишленията ни.
Но въпросът продължи да ме човърка. Именно този разговор
провокира тези мисли за по-различни студенти. В
гореописаното нещата звучат донякъде банални и дори
прекалено познати, особено на тези от Вас с повече
житейски опит. Не казвам, че сега откриваме свещената
Кааба, но мисля, че си заслужава да се поразмисли човек
над тези факти.
Защо се оплакваш след като всичко ти е уредено бре,
Ганьо? Щом си получил всичко това, значи си го заслужил
по определен начин – твърдо убеден е чичо ми, а аз се
съгласям с него. Въпреки това е трудно да се даде
окончателен отговор на въпроса. Знам само, че
самообвиняването в наличността е много странно явление.
Мисленето за това, какво ще НЯМАМ утре поставя на
душевността капани, които стабилно хлопват и държат
съпротивителната система на прегряващи обороти. Като
всяко крайно настроение и това достига до някаква точка,
където разумът просто побелява. Започват запитванията
дали всъщност т.нар. „инвестиция роду” ще достигне
своите цели. Вземат превес и сравненията с колегите,
които нивелират двете дейности – на ученето и работенето
и въпреки всичко, дума не обелват за натовареността си.
Психологията и на двете групи трябва да бъде поставена
на везната. Дали това е така заради незаетото изцяло
съзнание на едните, които просто не успяват да го
захранят с качествени елементи, или пък заради тоталната
вглъбеност на другите и максималната им концентрация в
ученето, които, компилирани, не им позволяват да
дерайлират от всекидневния ритъм?
И за да не се възприемат гореописаните размисли като
епизодични проявления на лошо настроение или просто
изпадане в някаква емоционална дупка, нека видим една
по-различна гледна точка и за оригинерните студенти.
(т.е. тези, които не са ерес). Тези, на които не съм
обърнал внимание до момента, и то целенасочено.
Защо ги наричам с този досаден и самоизтъкващ термин?
Именно защото от тяхното житие и страдание извеждам и
една по-различна гледна точка. С няколко думи: по трима
в стая, странни навици, сблъсък на източни и западни
говори, свикване с всеобщото настроение за перманентно
забавление и тотален алкохолен погром. Прибавяме към тях
и дефицита на употребата на словосъчетания като системно
учене и потискането на онези стари високопарни лозунги -
строители на съвременна България. Естествено, че не може
да се направи общо заключение, без да отчетем и
потенциалните успехи в своеобразното производство на
кадри. Има и учащи. Тези, които не възприемат
студентското си ежедневие като поредица от статуси и
снимки, умело и смело употребявани от други като
най-сигурното лоно за продажба на себе си. Те обаче,
учащите, страдат от много интересна болест -
ограничеността на собствените им родители, каращи ги да
се чувстват бедни и потиснати от това, че патер
фамилиаса няма пари да издържа най-важните от агнатите –
децата (малко римско право не е навредило никому –
Ред.). А това реално не е така. Тук не говорим за
родителите, които преди да станат онези магнати, за
които се самопровъзгласяват, са минали през всички
стадии на социален недоимък и са достигнали до заслужено
високо стъпало в живота си.
Тук става дума за онези, които „предоставят” избор на
децата си, но „приятелски” ги „съветват” „ако искат” да
видят какво е усещането да споделяш квадратура,
съизмерима със сбора от лицата на 10 плочки от
централния площад във Велинград (произволен избор).
„Съветват” ги да минат на бюджет, с който да си осигурят
нормалното изчакване на 1-во или 15-то число, според
тарифния план, когато започва новото Пара-броене.
Говоря за тези, които успяват да изкарат егото си в
открито море. Да продължават да плащат жестокия данък
„Обществено мнение” пред съгражданите си за сметка на
превърналите се вече в Йовкови герои техни отрочета.
Често повтаряна дума е ТРЯБВА. Тъмното и мръсно
Капалъ-чарши, в което са принудени да живеят тези
НОРМАЛНИ хора, разграничаващи се от навиците и
привичките на родителите си, им осигурява стоки от
последна необходимост, при все това, че те могат съвсем
спокойно да съществуват и развиват в общество на
нормални стойности и отношения: зачитане на човещината
на другия и непрекрачване на уж невидимите, но
разбираеми за мислещия човек духовни полета, където
съзнанието диша и си до-доставя нужния за утре въздух.
Защото никой не може да се надява, че детето му ще успее
в живота и ще отрасне с чиличена индивидуалност, ако го
репресира и депресира дори, крайно ненужно. Но все пак
масовостта на това явление те кара да се замислиш, дали
именно тези родители или твоите са прави в случая?
Панацеята да се справиш с тия откровено погрешни
самообвинения ли? Майчината, респективно бащината
подкрепа си казва думата в такива ситуации.
Отрезвяването след един-два разговора е реално,
солидарността – налична, а самочувстието – възстановено.
Чрез добряшките си съвети приятелите също действат в
посока връщане към прециливилизоването на душевността. И
не на последно място - просто мислиш за ИМАМ и
НАСЛАЖДАВАМ СЕ в момента, а не за постепенния и
подготвян преход към тъй нежеланото НЯМАМ утре.
|
