Текст: Николай Съръгеров
Илюстрации: El Cheapo Magazine Design

ГОЛЯМОТО ХАРЧЕНЕ

„НЯМА ДА ТИ КУПЯТ ЛЮБОВ”

ГОЛЕМИЯТ ВЛАКОВ ОБИР

НИСКОБЮДЖЕТНА ЛЮТИКА

СПОДЕЛЯЙ И ВЛАДЕЙ

ПОКОЛЕНИЕТО
„ФИЛЕ МИНЬОН”
 

В текста, който ще прочетеш, няма да намериш нещо, което да промени мисленето ти из основи, вероятно дори ще бъдеш подразнен от безотговорността, с която се отнасям към парите и самонадеяността, която съпътства мнението ми, че съм прав за себе си. Не съм роден безсрамно богат, не съм принцът на Монако, майка ми не е кралицата на Англия, а баща ми не е петролен арабски магнат. И макар семейството ми да не е заринато с пари, и майка ми, и баща ми се справят. За разлика от мен те винаги са работили за парите си, докато част от тези, които аз получавам, са даром, а останалите, поради някакви обстоятелства в живота ми, малко или много са заслужени. И така, след това малко предупреждение те съветвам – само и единствено, за да изпиташ минимално удоволствие от прочетеното – тръгни с малки очаквания и приеми, че текстът е написан от разглезен разсипник на семейните авоари.

- Здравейте, аз съм Николай и съм пълен идиот спрямо парите си.

- Здравей, Николай! (в хор)

Само че не продължавам с това, че не съм харчил пари безразсъдно от шест месеца. Не съм го правил от вчера, когато излязох, и с ясната мисъл, че парите ми са разчетени за следващата седмица, дадох част от тях, която със сигурност ще разклати финансовия баланс на портмонето ми, за кафета и храна, имайки предвид, че и двете са ми осигурени вкъщи. Поведението ми спрямо парите, с които разполагам и са само за мен е такова – идиотско и разсипническо. Без много да му мисля излизам и давам една пета от парите, с които разполагам на месец, за дънки, например. Следващата седмица ще изкарам с деветдесет лева и това представлява някаква трудност, защото само бензинът ми ще е седемдесет. Тази конкретна постъпка не е изолиран случай, по-скоро е еталон на поведението ми. Нямам оправдание, имам само малка идея защо е така и кога ще се промени. На двайсет съм, живея в къщата на майка ми, не ми се налага да плащам наем, ток, вода, а когато ям вкъщи – и храна. Не се грижа пряко за никого и не плащам ничии разходи, освен собствените си. Живял съм сам две години и тогава си правех сметките, и парите ми стигаха, въпреки че пак харчех безразборно за неща, които не са от жизнена важност. Но е факт, че не изпитвам огромно уважение към парите, защото просто не виждам какво в тези хартийки трябва да буди в мен уважение или респект; в представите си ги виждам по-скоро като нещо безформено, което добива стойност едва когато добие някаква форма, като например книга, жест, дреха, часовник или пък слушалки. Намирам за много по-ценни слушалките ми за телефона от банкнотата от сто лева. Най-малкото тази банкнота няма да пренесе музиката от телефона ми с минимално изкривяване, за разлика от слушалките, които може би са с много висока цена, но лично според мен – не. И дори две такива банкноти не ме удовлетворяват по начина, по който го прави една нова жилетка с копчета. Високи черни спортни обувки? Имате ли четиридесет и втори номер? Вземам ги. И в този ред на мисли, две седмици при приятелката ми, в друга държава, на цената на това останалите две седмици до края на месеца да изляза пет пъти от вкъщи и да не съм сигурен дали ще имам пари да изпия едно кафе навън? Нека съм глупак, но щастието на първите две седмици не може ни най-малко да се мери с дискомфорта на вторите. Или друг случай: беше краят на месеца и аз трябваше да получа пари след два дена. Станах сутринта и се чувствах не особено щастлив. Помислих какво да правя и с какви финанси разполагам. Излязох, сложих бензин в колата, за да мога да се прибера и да изляза на следващия ден. Изтеглих си пари, отидох до книжарницата, купих си една книга, която бях чел и бях решил, че трябва да си купя, за да отдам заслуженото на авторката и да допринеса поне малко за развитието и запазването на книжарниците в моя град, седнах сам в любимото ми кафе и четох цял ден. Накрая на деня бях останал с десет лева, всичко останало беше оползотворено в латета и парче чийзкейк, и се чувствах страхотно. На следващия ден не излязох, но нямах и нужда, чувствах се добре от вчерашния ден и все още имах да дочета една трета от книгата.

И все пак, съвестта ми се събужда при всяко левче, изхарчено по ненужен и глупав начин и ми напомня за себе си и за това, колко необмислено постъпвам. През последните пет години се научих да я приспивам с празни обещания и с факта, че когато изхарча парите си не някой друг, а именно аз ще стоя вкъщи и ще хващам автобуса, за да сляза до града и да отида на работа или на урок. Проблемът не е в автобусите, в никакъв случай не мисля, че е под нивото ми, дори напротив, адски много обичам да се возя в автобус. Проблемът е, че губя поне два часа от деня си, два часа, които никой няма да ми върне, а на мен обикновено времето не ми достига. Но отново решението си е мое, парите са си мои, времето също. Каквото сам си направиш, никой не може да ти го направи.

И въпреки умението ми да приспивам съвестта си, има една идея, която винаги изплува над радостта от новата придобивка или от вкуса на любимото ми кафе в любимото ми заведение. Всеки път щом ми се наложи се обаждам на баща ми и да го помоля да ми даде пари, защото е двайсет и някое число на месеца, а аз съм с 20 лева. А досега баща ми не ми е отказвал и обикновено ми дава достатъчно, за да изкарам до края на месеца нормално, упреква ме, че не съм пестелив и прагматичен, и че трябва да бъда по-отговорен, и с това приключва проблемът ми. И колкото и да ми е неприятно да чуя истината, цената, която плащам, за да бъда „bailout”-нат и да имам пари до края на месеца, е нищожна.

И точно тук се връщаме към идеята, която ме кара да се чувствам несравнимо долен: действието на баща ми да ме спаси от обречеността на безпаричие в продължение на седем дни, плашещо много прилича на американското правителство, което спасяваше всяка голяма банка, доведена до фалит заради глупостта на хората, които я управляват. А аз приличам грозно много на една такава банка, която през няколко месеца се нуждае от “bailout”. Всеки път тази мисъл ме кара да се чувствам ужасно. Не разбирай погрешно, не се оплаквам, намирам го за изключително справедливо чувство. Дори го приемам за нужно, защото това е начинът да бъда свален на земята, за да не реша евентуално, че съм недосегаем и да се опитам да си купя малък остров. И все пак това сравнение ме кара да се отвращавам от себе си.

Преди седмица трябваше да закарам един от най-близките ми приятели до Бургас. Пътувахме аз, той и добра моя приятелка. След като го изпратихме на летището, бяхме решили да пием кафе, да се разходим из града, да обядваме там и тогава да се приберем във Варна. През часовете, прекарани на южното Черноморие, една-единствена мисъл не излезе от главата ми дори за секунда и тя е колко много късмет имам, и колко благословен съм, че имам възможността да съм там и да пътувам въобще. Имам огромния късмет родителите ми да са прекрасни хора и семейството ми да има възможността да ме издържа, да не ми се налага да работя от 12-годишен и да се радвам на огромния лукс, който всъщност е свободата. Именно затова не пиша за глад, мизерия и изнемогване. Просто не съм се сблъсквал лично с тези проблеми и напълно осъзнавам, че „жертвите“, които правя, дори не могат да се нарекат жертви. Те са просто един дискомфорт, който съм си заслужил след като съм си купил нещо, от което не съм имал жизнена нужда, и чиято цена не е била изключително разумна.

Според мен основния проблем с парите е, че не винаги притежанието им носи свобода. Колко по-свободен е човек с месечен доход от три хиляди лева, който той пести, не харчи за глупости, купува си винаги от храните в промоция, не хваща такси и не ходи по заведения, от друг – с доход от шестстотин – който е в същата ситуация, но не по свой избор? Аз лично не мисля, че първият е много по-свободен, без значение, че изборът е негов; той не по-малко робува на парите. И все пак парите на първия хипотетичен човек са си негови, аз най-малко съм човекът, който да казва на някого как да си харчи парите. Това, което ме удивява обаче е, че на останалите този факт не им пречи и още по-малко ги спира да ми обясняват кое е правилно и кое – не. Все още не разбирам какво ги бърка тях как аз ще си изхарча парите и защо толкова отчаяно искат в края на месеца да съм запазил неизхарчени половината от парите, с които разполагам. Пробвал съм и резултатът е близък. В началото на следващия месец си купувам нещо, от което имам нужда или искам от много време. И отново не мисля, че греша. Не искам никой да постъпва като мен, но сам за себе си съм прав. Докато имам възможност да си купувам нещата, които искам, да излизам по заведения четири дни от седмицата и да си купувам неща с глупаво високи цени, мисля да го правя. След това, евентуално, ще порасна. Ще започна да спестявам за къща, кола, образование на децата ми. Но дотогава мисля да се възползвам от това, което имам. Все пак парите са за харчене и мисля, че има нещо сбъркано с хората, които чувстват удовлетворение само и единствено от притежанието им.

В крайна сметка наистина не съм се родил безбожно богат. Когато бях малък баща ми замина да работи в Германия като общ работник, за да имаме аз и майка ми всичко, от което се нуждаем. И тук е мястото на една мисъл от сериал, и въпреки че избягвам да черпя мъдрост от телевизията (правилно, колкото и често Милото да цитира „Ромео и Жулиета” – Ред.), намирам в този цитат голяма част от собственото си мислене: „Don't forget, I came from nothing, and as much as I love all the toys, I really don't need them.”