|
Една привечер, когато се прибирах от работа по „дългия
път”, както наричам маршрута си покрай Морската градина,
откъм Летния театър се понесе „Облаче ле, бяло”. Явно
щеше да има концерт и някой репетираше. Замислих се, че
страшно често с тази песен завършват концертите си както
българи, така и чужденци. „Защо ли – запитах се аз, -
точно с нея?” „Вероятно защото – отговорих си – се знае,
че тя винаги просълзява публиката.” След това си спомних
за първия път, когато чух тази песен. Бях около десет
годишна, с родителите ми бяхме на хижа „Студенец” и една
вечер, край един огън на поляната пред хижата, един мъж
я запя. Възцари се томление и меланхоличен екстаз. Това,
което аз си представих, докато слушах думите на песента,
беше млад мустакат мъж в кафяви потури, бяла разгърдена
риза и черен островърх калпак, който мете прашен селски
двор с направена от вършина метла. Горещо е. Мъжът
изтрива потно чело, вдига поглед към синьото лятно небе,
в което се носи едно-единствено купесто облаче. Мъжът
отронва тежка въздишка и хваща отново метлата.
Май всичко това можех да го кажа само в две изречения. И
те са: Промяната в европейските политики възстанови
правото на свободно придвижване. Останалото е въпрос на
личен избор и психическа пригодност.
Анна Владева
Фотографии в броя: Моис Файон
|
