|
Миналото лято се възползвах от една
отдавна отправяна покана да посетя Будапеща. Гостувах на
Илина, която ми е не само приятелка откакто се помня, но
и съученичка, състудентка и съквартирантка, а всичко
това, събрано накуп, значи много. Специално за моето
гостуване тя се беше погрижила да ми осигури
развлечения, докато ходи на работа – беше помолила
Силвия – друга наша приятелка, съученичка и състудентка
да ме развежда из Будапеща и да ми показва
забележителностите, а след това пътувахме из Хърватия –
щастлива за мен комбинация между командировка на Илина и
един уикенд, който тя отдели специално, за да ме води по
места, които за мен бяха нови, но за нея – много
познати, и с ясното съзнание, че тази почивка ще й
струва няколко късни нощи за наваксване на служебни
задачи, които иначе би могла да свърши през почивните
дни. Но за мен беше прекрасно – бях в отпуска и се
наслаждавах на подредения и чист централноевропейски
свят без никаква грижа на света. И написах скромен
пътепис за преживелиците ни. Това тук е последната глава
от „произведението”.
Край
Отново сме в жилището на Илина.
Тя остави раницата си и веднага се хвърли към
електронната поща и скайпа, за да не пропусне нещо
служебно и много важно, а аз се отдадох на непознатия
лукс да се изтегна на дивана без никаква необходимост да
разопаковам, защото самолетът ми за Варна беше рано на
другата сутрин.
Бяхме решили да излезем и да се разхождаме на воля през
остатъка от деня, но служебният обмен засмуква Илина и
тя пише някакви писма, като в същото време скайпът пиука
като бесен. Сякаш й порастват още няколко чифта ръце, за
да може да отговаря на всички максимално бързо.
В едно от затишията вади нещата от раницата и ги хвърля
в пералнята. На другия ден ще пътува за Краков и трябва
да е готова с новия багаж. Аз продължавам да мързелувам.
Илина се връща при скайпа и електронната поща.
Пералнята изпра, Илина успя да разтика кореспондентите
си и излязохме за последна разходка из Будапеща и
снимки.
Вечерта Силвия ни дойде на гости. Илина направи спагети
и ги овкуси с „тартюфелното олио” (зехтин с трюфели),
което бяхме купили за спомен от Хум, най-малкият град в
света, според пътеводителя.
Силвия е ходила в Хърватия и нашите разкази за видяното
не можаха да я впечатлят. Така че си говорихме за
съучениците и разни други неща.
На тръгване тя каза:
- Как ми се идва във Варна.
На което аз отговорих:
- А на мен ми се остава в Будапеща.
*
Разтребихме и с Илина седнахме на масата една срещу
друга, както правехме като студентки в опушената ни и
разбита квартира, за да си говорим до безкрай за какво
ли не.
- Значи не ти се тръгва? – попита ме Илина.
- Не ми се тръгва – отговорих й аз. – Тук ми харесва
много.
- Тогава остани. Ако искаш, мога да ти потърся работа.
- Но аз нищо не мога да правя. Цял живот съм работила
само едно и също.
- Можеш да се занимаваш с комуникации... за тях не
трябва да знаеш унгарски.
- Не знам дали ще мога... – (това ми звучи като някакъв
огромен сноп от разноцветни кабели)
- Или пък с логистика... нали можеш да организираш неща?
– (това ми се стори още по-заплашително, представих си
огромен двор, пълен с морски контейнери)
- Не знам – казах й аз, – изобщо нямам ясна идея какво
мога да правя. И още по-лошото е, че не знам какво искам
да правя. Как да си намеря работа, когато не знам какво
точно искам?
- Но нали искаш да излезеш от Варна?
- Не точно... – проточих аз – по-скоро искам да ходя до
някъде и да се връщам.
- Но имай предвид – продължи тя, – че за всяка такава
работа трябва да отсъстваш от къщи. А това влече след
себе си други неща.
- Сигурно – отговорих аз. – Просто ми дай време да го
обмисля. Когато измисля нещо конкретно, непременно ще ти
се обадя и ще го организираме.
*
Илина си легна, а аз навих будилника, изгасих лампите и
поседях още малко при масата. Мебелите светлееха от
прожекторите, които са сложени да осветяват купола на
хотел „Гелерт”.
*
Таксито дойде точно в три часá сутринта, както беше
поръчано, за да ме откара до летището. В този час
художественото осветление беше угасено и пътувахме
просто през един голям спящ град.
Шофьорът свали чантата ми и пое ловко предварително
приготвената ми банкнота с едно „Тенк ю вери мач”. Не
направи опит да ми върне ресто, макар че аз нямах и
намерение да искам. Но ме впечатли отработеният му
любезно-категоричен маниер.
В самолета един усмихнат стюард ме посрещна с любимото
ми „Чоколом”. Означава приблизително „Целувам ви ръка,
прекрасна млада госпожо” и е обичайният унгарски поздрав
на мъж към жена. Много ми харесва да ме поздравяват
така, макар че някоя феминистка организация сигурно
отдавна е надигнала яростен протест срещу това сексистко
отношение.
*
Докато самолетът летеше през нощното небе, мислех върху
разговора ни с Илина. Дали наистина исках „динамична
работа с чести пътувания в чужбина”, както гласят
най-атрактивните обяви за работа? И каква всъщност е
конкретиката, скрита зад тези думи? Дали исках дните ми
да минават под халогенните лампи на непознати стаи, с
хора, които едва ли ще срещна повече от веднъж в живота
си, а от световните градове да познавам само пътя от
летището до някой анонимен хотел и обратно? Гардеробът
ми да бъде само от дрехи, удобни за изпиране в хотелска
мивка и да прекарвам вечерите си пред скайпа, в
разговори с приятелите от България? И инцидентно да
приютявам при себе си някой сънародник, който да ми се
оплаква от неуредения живот и скъпотията у нас?
Със зазоряването пристигнахме и аз реших, че картината,
която съм си нарисувала, докато гледах полупразния салон
на самолета и пиех нескафе от пластмасова чашка е
прекалено предубедена. Ще трябва да го обмисля пак. Ето,
с Илина прекарахме толкова хубаво в Хърватия, а всъщност
това й беше служебно пътуване, нали?
Взех си багажа и поех към къщи. По пътя отбелязах, че
всичко си е така, както го бях оставила преди една
седмица.
Наспах се и написах това.
|
