|
Сезони
(завръщам се)
§
Ще се завръщам в къщата на лятото
ще бъда същата –
непроменена като него
и точно толкова различна,
и ще приличам на единствена,
но в същност не наистина,
ще бъда притча,
и ще прокарвам пръсти по ръба
на времето без тебе,
и по гръбнаците на прашни птици,
стихнали върху полиците
от някогашни книги –
как са излинели,
как крила събрали
кацнали са в мене,
как дори не правят опит за летене...
Ще се завръщам аз,
ще се завръщам
ще бъда същата
и точно толкова различна.
И няма да те викам вече.
Няма.
§
Чакам само да стане достатъчно сиво небето
и достатъчно мека шумата под дърветата,
и достатъчно леко да духа вятърът,
влизам внимателно, като в храм
и окачвам ненужните мисли
по голите клони,
опъвам ги хубаво,
като гигантски тетиви,
като неръждаеми телове за простиране,
или просто стоманени жици
за почивка на прелетни птици –
опитвам се да бъда практична
и да им намеря приложение,
но те са толкова много,
и така ме оплитат,
че изгубвам смисъла.
§
Нощта поляга върху хълма –
предяща черна котка –
неподвижна,но тъй жива.
Погали я.
От главата до опашката.
Ще ти отвърне с цялото си тяло,
ще те обгърне козината мека
ще те поеме цялата –
без край и без начало,
теб – прашинка лека
в унеса на битието.
Перони
(Отивам си)
§
Денят догаря нереален,
но краят му внезапно парва,
като забравена цигара.
С последната целувка преди тръгване,
в забавен кадър се повтаря,
поредното усещане за гара…
§
Някои дни се проточват,
но винаги свършват
и свършват така:
ставам чакалня на гара –
чакащи дремят във мене,
а после се качват на влака,
където веднага пускат гледките
да препускат
от двете страни на главите си,
докато те уморено притварят очи
и сънуват...
чакалня на гара.
Нереална, неонова, празна –
последният влак е заминал.
Вече изобщо нищо не чакам,
Но, не зная защо – не затварям.
Пирони
(Оставам)
§
Когато остарея,
изрядна ще е кухнята,
уют и чистота ще сея,
където и да съм,
когато остарея.
Ще лъсне печката
до болка ще я изчегъркам
с ревматичните си пръсти.
Лицето ми и то ще лъсне –
умножено по бръчките си,
и по съдовете ,
подредени и изтъркани от мене.
За теб ще грее само
усмивката ми предана,
когато остарея,
и няма да съм тъжна,
напред ще гледам смело,
спокойно ще се смея,
без да прикривам
липсващите зъби,
когато остарея.
А дотогава…
Дотогава остави ми свободата
да бъда тъжна и разтурена,
разсеяна и влюбена
и още мъничко
без цел да се порея,
преди да остарея.
На пасбището жизнено в тревата
Черен кос ме поглежда изкосо,
ситна мравка в тревата мравú,
малко бръмбарче нещо бръмбори,
а щурчето безумно щурú.
И усещам как бавно ми никнат
силни корени – мощни крила.
как съвсем ме превзема животът –
точно тука и точно сега.
Пощурял като сутрешна ласка,
окъсял като есенен ден –
бръмбаросва ме нещо – не вярвам,
но го пускам да лази по мен.
|
