|
Носталгия на немски е Heimweh – болка
по дома. От три години живея между две държави –
България и Германия. Разкъсана? Не. Коя е моята родина?
Искам ли да имам две родини? Къде изпитвам носталгия и
по какво? Като я карам така с въпроси към себе си, се
сещам за „Въпросниците” на Макс Фриш – единият раздел е
посветен на родината. Много интелигентният човек (а този
е и с Нобелова награда за литература) си личи по
умението да задава въпроси – те не сa непременно лесни
за отговор, но те карат да се замислиш. А тези на Макс
карат много хора повече от 50 години. И така:
• Доколкото родината е онази географска и обществена
среда, в която сте роден и израсъл, тя е незаменима.
Благодарен ли сте за това? – Да.
• От кое по-лесно бихте могли да се лишите:
а) от родина?
б) от отечество?
в) от чужбина? – От никое.
• Има ли краища, градове, обичаи и т.н., които ви
навеждат на скритата мисъл, че сте по-пригоден за друга
родина? – Уви, да. И не малко. (Но ако се чувстваш
добре на много места, значи си гражданин на света.)
• Имате ли втора родина…? – Да. – … и ако е
така:
• Можете ли да си представите трета или четвърта
родина, или тогава родина си остава отново първата?
– Да. Но първата си остава първа.
• Кои ястия ядете от носталгия (например немските
курортисти на Канарските острови държат всеки ден да им
се изпраща със самолет кисело зеле) и чувствате ли се с
това по-уютно и сигурно в света? – Таратор, шопска
салата и гювеч, готвя ги за други – българи и чужденци –
и с това всички се чувстваме добре навсякъде по света.
Още не знам дали мога да кажа, че
Германия ми е втора родина или дори дали искам да ми
стане такава, но се чувствам много добре в тази страна.
Доброто владеене на езика е задължително, за да се
чувства човек комфортно – ако не можеш да уловиш хумора
на другите и да разкажеш виц в отговор, няма да ти е
леко. Но пък така разбираш, че за германците битуват
митове, които изобщо не са верни. Не е вярно, че са
студени – сред тях има най-различни, включително много
емоционални; други се отварят трудно, но след това
стават силно твои хора; при трети винаги усещаш известна
дистанция, но тя често произтича от професионализъм и
висока компетентност, които заслужават уважение.
Ах, хубаво е в Германия – особено в град като Гьотинген!
Малко университетско градче, където студентите и
преподавателите са 1/3 от населението, където има много
стари къщи с гредоред от ХІІ-ХV век и където на главната
улица има седем книжарници. Какво ли не там е старо –
най-старата академична книжарница Калвьор е от 1735 –
откакто Гьотинген е станал университетски град,
търговецът на вина Бремер вече седмо поколение ги
продава от 1786 г. насам, най-старата и реномирана
сладкарница Крон & Ланц е от 1876 – когато ние сме се
готвили за Априлското въстание. Да не говорим за една от
най-старите и красиви пивници-винарни (Weinstube) в
Германия – Юнкершенке, и за ресторанта-винарна
(Weinkeller) под стария Ратхаус (Градския съвет), който
е на 740 години (друг развенчан мит, че Германия е само
бирена страна). Символ на града е Гéнзелизел – гъсарката
Лизел, най-целуваното момиче в света. По традиция
всички, защитили докторската си степен в Гьотинген,
отиват да го целунат. До 1926 г. това можел да направи
всеки, но с особено удоволствие го правели студентите,
когато си уреждали срещи край металната статуя на
пазарния площад. После била въведена забрана за
„простосмъртните“, която били вдигната само за 100
минути на 100-тния рожден ден на Лизел през 2001 г.
Гьотинген е град на науката – от него са излезли 44
нобелови лауреати и до днес тук продължава да се твори
наука с главно Н. Очарователно е да се разхождаш из
улиците и да четеш табелките (320 на брой) с имена на
велики хора, които са били студенти или са работили тук
– Хумболт, Хайне, Лонгфелоу, Брамс, Гаус, няколко принца
и барона, Бисмарк, Роберт Кох, Макс Планк, Билрот,
бъдещият банкер Морган, Мечников, Хонда.
Гьотинген е и град на културата – тук гледах на открито
Хенделовата опера „Адмето“ с японска хореография, тук
има симфоничен оркестър, два театъра и много музеи и
галерии. А има и много празници – нощ на културата
(когато до полунощ на сцени по улиците и на различни
други места има музиканти, артисти, представления за
деца, литературни четения, отворени галерии и магазини),
Гензелизелфест (празникът на въпросната гъсарка Лизел),
джаз фестивал, фестивал на европейското кино, театрален
фестивал на/във вътрешните дворове. Тук академизмът се
носи във въздуха и хората, които го дишат, ходят
спонтанно на публични лекции от най-различни области на
науката, просто от интерес. Тук е интернационално и
могат да се чуят най-различни езици в автобус №5, който
снове между различните институти и сгради на
университета. Хората, с които се запознах през тези
години (с моите пет езика и общителност това не беше
трудно), са от целия свят и някои от тези познанства
полека-лека се превръщат в приятелства. Ето за такива
хора с удоволствие се пече баница или се прави шопска
салата и на бутилка червено вино се бъбри за какво ли
не!
Празнуването на германците се простира и до
средновековни фестивали в крепости – в замъка Ханщайн
можеха да се видят и хора в старинни дрехи, и
средновековни занаяти, и битки на рицари. Светлината
изглежда е на особена почит – има фестивали на
фойерверките, за които билетите са продадени месеци
напред. Но едно от най-забавните неща е Кесперкирмес –
празникът на черешите във Витценхаузен, където се
провежда и немското първенство по надплюване с черешови
костилки. Не, това не е немска приумица – има и световно
първенство.
Другото нещо, което тук ме порази, е близостта с
природата. Като заклет градски жител аз не бях свикнала
да виждам птици и диви животни на ръка разстояние. Но
тук изумителни черни косове със златни човки и очи
подскачат на метър от теб и те гледат насмешливо. Една
патица беше снесла шест яйца в гнездо в малко изкуствено
езерце с камъш сред студентските общежития в Дюселдорф
под прозореца на дъщеря ми и си ги измъти без
притеснение под радостните погледи на студентите. Само
нощем понякога се будехме от любовно крякане, защото тя
продължаваше да бъде упорито ухажвана от трима
зеленоглави красавци и успяваше да се справи и с тях,
докато мътеше. Зайци и катерички скачаха край новите
университетски сгради в Гьотинген, таралежче се
разхождаше по улицата посред бял ден в едно градче в
Харц… Това все още ми се струва почти като някакво чудо
и не преставам да му се наслаждавам.
Впрочем, ето първoто нещо, което трябвашe да кажа,
когато ме питат защо живея като прелетна птица между две
държави – аз отидох там, защото ми писна от
професионалната безпътица в България. Дълги години
работих като лекар в интензивно отделение, и то с
удоволствие. Но идва момент, когато усещаш, че просто
въртиш графика и не се развиваш в никаква посока. Трудно
е, дори и да искаш, защото в българските болници все още
съществува крепостната система, а и в България всичко,
което искаш да постигнеш, става „въпреки”, а не
„благодарение на”. У дома не си пълноценен специалист в
своята област, защото разбираш само от онази част, която
си практикувал. А в Германия, ако си специалист по
вътрешни болести, владееш практически всички методи –
ултразвук (ехоскопии на различни зони), гастроскопии и
други ендоскопски методи, бронхоскопии и прочие. Ако си
кардиолог, си по 3-6 месеца в общото отделение, в
интензивното, в приемно-спешното, в ехографската
лаборатория, в ангиографа, в електрофизиологичния сектор
– така ротираш навсякъде и практически умееш всичко
това. За съжаление в България има криене на занаята,
като че ли всеки еднолично притежава парче от баницата,
и недопускане по-младите да се развиват добре, особено
от определено ниво нагоре, когато могат да се превърнат
в конкуренция. Да, сещах се, че моят списък с мечти може
да не съвпада с този на шефа ми, но все пак исках още.
Мисля, че не е срамно да искаш да се усъвършенстваш и
развиваш в някаква посока и това е основно право на
всяко човешко същество. Както и достатъчно основание да
промениш статуквото си. И така заминах за Гьотинген,
където се оказа съвсем различно. Германците учат другите
с радост, защото колкото повече неща владеят младшите,
толкова по-малко ще викат старшите да ги правят вместо
тях. Всички началници до ниво професор владеят всичко
или почти всичко, което правят подчинените им, и
разбират и ценят труда им. Новите насоки от Европа и САЩ
се четат веднага и от всички, обсъждат се на колегиуми и
съответно на това се сменя лечебната стратегия спрямо
болните. А в България нерядко шефовете не владеят
методите, които подчинените им владеят, или доста бегло
разбират от тях, неинформираността си прикриват с
професионално високомерие и се оправдават с липсата на
адекватно заплащане от Здравната каса (което е факт, но
не е причина да не знаеш достатъчно в своята област).
Така германците учиха и мен с радост, показваха ми от
сърце, като аз работех непрекъснато, а не просто гледах
през рамо, и ми помогнаха да наваксам неща, които не бях
успяла да постигна предните години. И това трая месеци,
беше безплатно и стана само с размяната на няколко
мейла.
След като си легализирах лекарските права в Германия, си
търсих работа на общо основание – обяви, интервюта с
главни лекари, мъката на избора. И къде съм сега? Работя
в прекрасна частна болница с много мили собственици (в
служебното ми жилище ме посрещна бутилка от собственото
им шампанско), имам шеф, който е умен, високо
квалифициран, компетентен, толерантен и добронамерен, и
интернационални колеги, с които се разбирам чудесно.
Също така имам страхотни сестри и болногледачи и много
благодарни пациенти, които шепнешком се хвалят с мен
пред другите болни и на по-висок глас пред близките си.
Хубавото е, че съм ценена, уважавана и добре заплатена.
Тъжното е, че и моите български пациенти заслужават
такива грижи, такова лечение и такава висока медицина
като в Германия.
Аз пътувам много и из Германия, и по света – да видиш е
по-важно от това да притежаваш. До мен има любим човек,
който ми дава вдъхновение, любов и свобода. Тогава къде
е родината? Кое е родината? (Въпрос № 4 на Макс: „Какво
наричате родина: а) село? б) град или квартал от него?
в) езикова област? г) континент? д) жилище?”) Тук имам
не отговор, а още въпроси: Кое е наистина родината?
Свободата? Любовта? Добрата работа? Някаква национална
култура? Целият свят? Ако е така, тогава аз съм
гражданин на света. Когато съм в Германия, понякога
изпитвам Heimweh – болка по дома. Когато съм в България,
изпитвам Fernweh – болка по далечното. Аз съм щастлив
пътник във влака на времето. Защото няма път към
щастието, щастието е пътят.
|
