|
Един ден, някъде в горните класове на гимназията, в
т.нар. „Актова зала” – място за концерти и извънкласни
мероприятия, се проведе среща между учениците и един
човек, който ни беше представен като „Димитър Димитров –
разузнавач” (името е условно, може да е било и Иван
Иванов). Димитър Димитров-разузнавач разказа някакви
случки от разузнаваческата си дейност, които също не
помня. След това му бяха задавани въпроси от публиката,
както беше обичаят при такива срещи с видни личности, на
които той отговори, но отговорите също не помня, с
изключение на един. На въпроса „Как успявахте толкова
бързо да научите чуждия език, така че да не ви
разпознаят” (поводът за въпроса беше, че ние толкова
години се бъхтехме само с един нищо и никакъв английски
и пак не ни се получаваше), той отговори: „Аз много
бързо ги забравих всичките чужди езици”. Което по
същество не беше никакъв отговор.
Каква беше целта на тази среща, за мен и до днес остава
загадка. Може би част от програмата на училищното
ръководство за професионално ориентиране? Един вид –
„запознаване с една от позициите на националния
класификатор за професиите и длъжностите”? Възможно е
също така, тази среща да е била планирана като част от
програма за противодействие на идеологическата диверсия
– едно много страшно нещо, срещу което ние трябваше да
се борим с всички сили. Ако е било второто, не мога да
кажа, че Димитър Димитров-разузнавач допринесе кой знае
колко за идеологическото ни израстване чрез личен
пример, защото той беше един закръглен и плешив чичко на
видима възраст 60-65 години (според тогавашната ми
преценка) и напълно лишен от всякаква романтична или
интелектуална мъжественост, каквито тогава по
подразбиране давахме на облика на разузнавача.
По времето, за което говоря (70-те години на ХХ век),
разузнавач беше популярно, макар и (за нас, тогавашните
ученици) изцяло литературно занятие. Впрочем,
единственият ни познат разузнавач беше Емил Боев.
Говореше се, макар и никъде да не го видях написано, че
той е създаден като противостояние на Джеймс Бонд, за
когото обаче само бяхме чували и изобщо не бяхме чели,
защото романите за Джеймс Бонд в България по него време
бяха ненамираеми. Не беше познат и луксозният му
омнипотентен образ, с който го дариха филмите. Така че
за нас оставаше само добрият стар (образно казано),
интелектуално-циничен Емил Боев с остроумия като
„Отпивам от кафето, с което го привършвам” (действието
се развива в Италия) и „Ах, да, остана малката
подробност със секса. Сега ли ще го правим или
по-късно?” (това към някаква супер елегантна и
ледено-сексапилна вражеска агентка в Гърция). Емил Боев
изпълняваше мисии в емблематичните градове на западна
Европа, от които ние бяхме виждали само по някоя
инцидентна картичка, донесена по случайност от някой
моряк, а през свободното си време разглеждаше картинни
галерии, естествено винаги в компанията на красиви жени
от противникови или побратимени разузнавания (тези
турове почти винаги завършваха в спалнята), а в работно
време (което много често съвпадаше с малките часове на
нощта) водеше напоени с философска ирония спорове с
адекватни на интелекта и ерудицията му идеологически
опоненти. Елементите на декора бяха мека кожена мебел
(интериор), историческа забележителност, красив пейзаж
(екстериор), умна, красива и луксозна жена (аксесоар),
цигари, коняк, понякога уиски (част от инструментариума
на професията). Какво правеше в този мизансцен Димитър
Димитров - разузнавач, не мога да си обясня. Във всеки
случай, той си замина безследно след срещата в Актовата
зала, но Емил Боев остана, заедно с нашето харесване на
личността му, която бяхме извели от литературността и
приемахме съвсем като истинска.
Един ден, година или две по-късно, по коридорите на
гимназията – тези проводници на вълнуваща, макар и рядко
потвърдена информация – се понесе слух, че един бивш
ученик на гимназията („Абе, Милан-Маргарит-Методи, не го
ли помниш?!”), бил заловен като шпионин на вражеско
разузнаване в момента, в който му предавал някакви супер
важни документи, и осъден на смърт като предател на
Родината. Присъдата била изпълнена (тогава смъртното
наказание все още съществуваше и се изпълняваше чрез
разстрел).
А един друг ден, още няколко години по-късно, когато
вече работех, при мен дойде възпитан мъж с тих глас,
облечен, въпреки лятната жега в дискретен костюм, и ме
попита дали бих му отделила няколко минути, за да си
поговорим. Не ми се представи, но и нямаше нужда, защото
някак си ставаше ясно къде работи. И така, с този мъж,
който случайно или не се беше появил на вратата точно
минута преди обедната ми почивка, седнахме в едно от
трите градски кафенета на площада, пихме кафе и
кока-кола от автомат и той започна да ме пита за хората,
с които работя (имам предвид чужденците, на които
превеждах инцидентно на срещи в тогавашните държавни
търговски предприятия) – какво представляват, дали не
съм забелязала нещо по-особено в тях, а какво правят
през свободното си време... Не мога да кажа, че звучеше
като същински разпит, но пък и аз бях безкрайно учудена
от въпросите му и не си направих труда да скрия
учудването си какво някой може да търси в тези супер
скучни и педантично подредени мъже на средна възраст.
Изпихме си кафетата и май че той плати сметката. За мен
този епизод остана като част от екзотиката на работата
ми, която поради естеството си ме срещаше с много хора.
За него срещата сигурно е била много разочароваща (давам
си сметка сега) – никаква важна информация, никакви
диверсанти на хоризонта, които той смело да залови. След
това, естествено, разказвах на всичките си приятели за
тази случка, със съответните доукрасявания за по-голям
ефект на смешката „Аз-шпионката”. Докато един ден някой
не ме посъветва да не говоря много-много за това.
Отново мина време и „досиета” стана водещата дума на
деня. Тогава си припомних отново за тази моя среща с
мъжа с тихия глас и дискретния костюм. Дали пък тогава,
без да знам, не съм била обект на разработка? А може би
дори имам и досие, в което изприказваните от мен празни
приказки в кафенето на площада са оформени като важни
сведения за действия на врага? Все си казвам, че един
ден може и да проверя.
Тези широки обществени вълнения покрай досиетата обаче,
ме накараха да се замисля за нещо друго. И то е, макар и
без видима пряка връзка, че животът на доста хора се
стече по съвсем неочакван за мен начин. По-вероятно е,
разбира се, неочакваността на повратите в житейските
пътища на другите да идва от факта, че аз не съм ги
познавала добре и, съответно, съм грешала в преценките
си за тях. Вярна обаче на тежкия си уклон към
шпиономания, чувството ми за интрига допуска, че тези
неочаквани житейски поврати може и да са били режисирани
от някой тих мъж в дискретен костюм, и тези хора да
живеят години наред вменен им живот „в името на
Родината” или в името на неизвестен ми идеал. И този
живот, продължавам да разсъждавам аз в дните, когато
нямам нищо по-интересно за правене, няма нищо общо с
ежедневието на Емил Боев, още по-малко пък с това на
Джеймс Бонд, който междувременно стана напълно достъпен
и тук, както в слово, така и в картина (и двете
абсолютно бутафорни, ако питате мен, така че по-добре не
ме питайте).
Както пише Джон Льо Каре, този бивш агент и трубадур на
шпионския занаят, шпионството е най-безалтернативната и
най-безрадостната от всички професии. И най-самотната.
Джон Льо Каре едва ли е следил кампанията „долу
доносничеството”, така че за него шпионажът продължава
да не бъде махленско слухтене зад вратите и
протоколиране на пиянски откровения по дружески купони.
Години наред, упорито настоява Льо Каре,
разузнавачът/шпионинът може да живее живот, който му
носи материален дискомфорт и безкрайно напрежение, без
никакви клапани за изпускане на парата. Затова понякога
той, разузнавачът, е на прага на пречупването. И тогава
се появява неговият ментор – човекът, който се грижи за
своя агент и неговата самотна душа и е единственият му
душеприказчик и реална връзка с „истинския” свят. И
който трябва да го нахъсва, за да може агентът да
продължава за неопределен бъдещ период с нерадостното си
задание в името на Родината или на някакъв неизвестен
идеал.
Един друг ден, след още време, или
по-скоро една вечер, в една от тези големи и случайни
компании, които могат да се съберат само през лятото, в
които хората се отпускат в купона, а езиците се
развързват от еуфорията на отпуската, един от
присъстващите внезапно изпадна в нещо като песимистично
философстване, което сякаш бързо акумулираще към
истерия, което състояние първоначално доста смути
познаващите го, „защото не бил такъв човек”, но
впоследствие беше отдадено на алкохолно опиянение и
вниманието на компанията се пренесе другаде. Един човек
обаче, отиде при първия и не се отдели от него до края
на купона. През по-голямата част от времето нещо му
говореше, а другият – видимо изтрезнял след няколко
отивания до тоалетните и връщания с мокро лице, слушаше
кротко и смирено кимаше. Кои бяха тези хора, които
никога повече не видях? Дали не бяха прословутите агент
и ментор от сюжетите на Джон Льо Каре? Едва ли ще науча
някога, защото присъствието и на двамата на въпросната
сбирка било повече от случайно, тъй като живеели в
някакви далечни чужбини и рядко идвали в България.
Което ме връща към далечната новина от училищните
коридори за оня Милан-Маргарит-Методи. Иска ми се, в
името на хуманността, този слух да не е бил верен,
особено в последната му част, и този човек, чието име
никой не знаеше с точност, да продължава да живее някъде
по света, макар и „под вънкашност чужда и под име ново”.
Нещо като Ким Филби.
|
