|
Умът ми ражда два варианта за начало
на този разказ.
Първи вариант, банален: „Преди да умра от глад
и скука от обкръжаващия ме свят, реших да напиша два
реда...”
Втори вариант, в отнесен от вихъра стил, колкото да
усмихна душичките ви: „Преди да вляза в машината на
времето аз се обърнах да се сбогувам с народа, който
развяваше байраци и ме изпращаше с щастлив поглед...”
Нито първият, нито вторият стават, защото ние ще пишем и
ще четем, за да се забавляваме на чашка кафе. И за да
забравим за написаното в един следващ момент на работния
ден, няма страшно! Всичко е all inclusive – ще има
комедия, ще има романтика. За по-малките ще има и екшън.
За по-специалните ще го наречем „текстова еклектика”, а
за други, може би, „свежарски поглед в крак с времето”.
А какво ще стане, ако започна изречението с думата
„мразя”? В същия момент вие ще издърпате мишката встрани
и ще затворите прозореца. А ако започна с „обичам”? Най
вероятно след втората дума ще последва реакция след един
бърз циничен преглед върху цялото текстово поле. А ако
въобще не започна? Няма как да разберете, че съм имал
интерес да визуализирам своето мислене.
Мислене. А трябва ли такова въобще?
Какво значи „мислене”? Не е ли най-важно на сцената да
излезе направо Хедлайнерът – без подгряваща група,
защото всеки в залата знае какво трябва да е мисленето.
Тук следва реакцията на залата: „Разказвай, разказвай!
Нали си много отворен! Не ни дреме за твоите приказки!
Ние се знаем, нали сме аверчета, а ти си друг! Ти си
смешника! Ние сме голямата работа!”
Докато наблюдавах как се затваря люкът в главната
кабина, погледнах дали не съм забравил някоя писалка
преди да се върна назад във времето. Успокоих се.
Писалката се оказа в задния ми джоб. Седнах в
полагаемото ми се място и си пуснах в слушалките
саундтрака на съветската детска класика „Гости от
бъдещето”. Трепетен женски глас ме вкара в джаза и аз
изтръпнах на мига. Колко ли фън шуй има в това парче?
Толкова, колкото то е било част от твоето детство.
Толкова, колкото ти е смешно, когато си спомняш за
лафовете от казармата, за веселите другари и шапкарите.
Двигателите на машината издаваха вече ясно кънтене.
Вятърът в косите ми ме изключи, и аз потънах в дълбок
сън.
Не съм се бръснал от две седмици. Но това не е въпросът,
който ме интересува в момента. Интересува ме въпросът,
защо имам толкова много черни папки върху работната
площ? Цялото ми работно пространство в „следкризисното
време” е организирано в няколко цвята. Папки със зелен,
черен и жълт цвят. Това улеснява Мисленето и виждам
общия план без да се побърквам от детайлите. На екрана
доминира черното. То е акуратно, като по формула
разделено с малки зелени и жълти петна.
Жълтите са някъде далеч в историята. Нагоре и встрани.
Всичко жълто наричам „завършен проект”. Клиентът е
доволен, платил си е, стиснали сме си ръцете и сме си
казали: „Бъди жив и здрав! Поздрави на всички”.
Следва категорията в зелено. Това са започнати проекти.
Нещата вървят с пълна пара по график. Човекът си е
платил капаро или проектът е стартиран, основан на
доверие и толерантност за без пари (това също влиза в
зеленото). Всичко с този цвят влиза в моето разбиране за
разумното юркане на балканския матрос. Ясно е, че днес
той трябва да почисти пода, да измие чиниите и да
направи 150 лицеви опори – по възможност за две минути.
Черното. Влизаме в зоната на здрача. Тук също всичко е
ясно.
Човекът бъхти, убива му твоето поведение и че имаш
позиции, иска да си изкара насъбралото му се на другите
и да предаде щафетата! „Куул! Бай дъ уей, и АЗ съм
художник! Имах отличен по рисуване в училище и от малък
цъкам фотошопа! Ти не слушаш кво ти казвам, брато!
Трябва да стане хубаво!”
Придобиваме очертания в
пространството. Приборите са на място. Не приличат на
нож, вилица и лъжица, но ако сте гладни, време е за
„Междузвездни войни”. Погледът ми спря в илюминатора.
През него ме гледаше един абориген и ме питаше нещо на
неговия си език. Аз не го разбрах веднага.
Трябваше да се възползвам от гугъл преводача. После
разбрах, че Аборигенчето е образован човек и има даже
висше художествено образование. Дълго време бяхме заедно
и си говорехме за естетиката, за живота и мирогледа.
Ходихме заедно на пленери, докато другите рисуваха
графити, ритаха топка и си разменяха фрази на побългарен
английски. Беше забавно да анализираме себе си и
околността.
Времето лети. Аз още нищо не съм написал. Макар и да е
ясна структурата. Системата работи все още аварийно.
Чудя се дали пак да гледам офертите в „джобса”. Влизам,
гледам – търси се дизайнер. 1500 виждания. После гледам
в „работодател.бг”: „Тези тарикати не плащат заплати.
Такива мърши още не съм виждал през живота си!” В
следващия момент във фейсбука: „Търся си работа! Пичове!
Умирам от глад! Не мога да си платя тока! Помогнете!”
Нищо вече не е същото. Всичко е сценография, поза.
Истината е, че се знае кой, кога, с кого, за какво и
колко получава. Варна е малък град и всичко се записва в
схемата, която може да работи само тук и сега. Аз
съществувам сега, виждам това, а утре са изборите.
С Аборигенчо се запознахме с един известен
междугалактически контрабандист. Предложи ни да му
помогнем с проектната документация за един космически
кораб, който би трябвало да цепи мрака на две и да
извлича шоколад от враговете си, когато го съзрат. Той
трябваше да бъде пълен с гардеробни за жена му. Тя
знаеше, че ние не сме дизайнери на дрехи, но искрено
вярваше, че ние сме тези, които ще й подарят „роклята с
цвета на времето”. Беше щастлива, защото това ще е
нейната сбъдната мечта. Така или иначе Аборигенчо
знаеше, че няма дълго да просъществувам в неговото
измерение и че ще дойде момент, в който трябва да се
върна в своята Родина. Там да построя къща. Да създам
семейство. Да бъда почетен гражданин-интелигент, който
достойно да заеме място сред народа, за да проповядва
правилен вкус и красота.
Цъкам с мишката за своя сметка. И днешният ден е едно
голямо чакане. Кога ли черното ще стане жълто или поне
зелено? Защо чакам? Защо не отида на борсата и не стана
системен администратор, примерно? Ами художественото
самосъзнание? Две поколения в мен възпитаваха нещо. Как
се прави. Как трябва да се мисли. В един момент това се
изпарява и един пич просто ти казва как да го правиш,
защото ти не си научен как! Има ли вдъхновение в такъв
момент един тип като мен да продължи да се бори?
Всъщност, аз не се боря. Аз трябва да го размажа! Това
не е ли едно типично варненско изказване? Откъде съм
дошъл, от какви измерения? В същия момент в главата ми
изниква космическият кораб на контрабандиста.
Ех, че е хубаво, когато мяташ мангизи наляво-надясно,
разхождаш се и си купуваш всички модни джвъчки от
сергията на контрабандиста. Хвалиш се. Мяткаш пред
колеги новата версия на „джабката”. Разказваш им какви
работи прави и колко е забавно това. Показваш им, че
твоят шеф има най якия изтребител в галактиката и тъй
като отдавна не му се занимава с него, контрабандистът
го е оставил, кацнал на ръба над пропастта, да събира
марсиански прах. После се питаме откъде се взе тази
общокосмическа криза. Вселената не е пълна с човешки и
природни ресурси като планетата Аракис от романа на
Франк Хърбърт. Трябва да има оптимизация в юркането на
аборигени. Защото аборигените правят машини за без пари.
Машините произвеждат изтребители. Изтребителите събират
марсиански прах над пропастта.
Кризата започна. Колегите ми се усмихват, защото
първият, който ще бъде разкаран от офиса е този, който
се цепи от колектива. Камерите гледат как си бъркам в
носа. Колегите гледат в мониторите си и се учат на
магариите, които правя с компа, като се включват
дистанционно към моя монитор. Докато мислите и погледът
ми са в металната кутия на компютъра, подсъзнателно
усещам някакви странични погледи. Господинът седи с
аверчето си зад мен. Погледът им е през цялото време
залепен в моя заден джоб: „Брех мамка му. Не успяхме.
Ако бяхме дошли малко по-рано щяхме да овладеем
ситуацията!”.
Гладът и кризата засмукаха Варна. Аз станах безработен
фрилансър година след тази случка. Цяла година бях с
глава в металната кутия и дишах праха на процесора само
и само да успея да си платя сметките и да нахраня
семейството си.
Върнах се в Родината през 2007 година. Това бе времето
на триумфа. България влезе в Европейския съюз. Триумфът
на строителството и епохата на розовите очила на
демокрацията.
Озовах се при вятърната мелница. Бях с летни дрехи и
раница на рамо. Нямах тен, за разлика от останалите. По
това ме разпознаваха. Инструментите бяха разпилени по
земята след скока във времето. Трябваше само да ги
събера и да започна някъде работа. В същия момент отекна
общественият резонанс за моето завръщане от „миналото”.
Къде е по хубаво – тук или там? Един епичен въпрос!
Гладът и мизерията са и там, и тук. И тук и там има хора
с Майбах в двора. Там – повече. Тук – по-малко. Затова
отговорът е: „Зависи от това за колко процента от тях аз
съм уважаван човек, като дизайнер.” Или друг отговор:
„Отиваш там – почваш от нула. Връщаш се тук – почваш от
нула.” Извод: „Навсякъде е еднакво добре/зле!”
Бръквам в задния джоб и вместо да извадя писалката,
намирам стария си часовник със златна верижка. Отварям
го и виждам черно-бяла снимка на Аборигена заедно с
красавицата-съпруга. Доволни и щастливи! Усмихнати, те
ми махат от техния свят. Усмихвам се и се радвам, че са
добре!
|
