|
Лондон е слънчев и някак празничен, с много положителна
енергия, никъде не се забелязват депресивни сенки. Дори
и просяците изглеждат приветливи. Отседнала съм в едно
интригуващо място – хотел с двама рецепционисти сърби и
един унгарец, и цял рояк суетящи се българи в ролята на
сервитьори в трапезарията за закуска. Бяха ни сервирани
всички благини, които могат да бъдат внесени
контрабандно от България. Изобилието на храна
олицетворява хубавите неща, свързвани с България, и
осигурява кратък покой на душата.
Първия ден просто се разхождах и опознавах студентите.
Повечето предпочитат да живеят в южен Кенсингтън –
червени тухлени сгради, последен етаж (близо до
звездите), малки помещения, пълни с джаджите, по които
копнеят всички компютърджии. Разбира се, има и легло –
при това голямо – очевидно за двама, и много храна,
списания и учебници. Няма много пространство за
движение, но пък достатъчно за излягане.
Церемонията по дипломирането е в Албърт хол и мястото
гъмжи от африкански крале и кралици, арабски шейхове и
индийски гурута. Мяркат се и няколко японски кимона и
китайски гранд дами, всички облечени, за да вземат дъха
на публиката, в носии от праисторически времена, носени
с достолепието, подходящо за събитие, за което се знае,
че се случва веднъж в живота. Това е най-глобалната
тълпа от хора, която човек може да си представи,
гарнирана тук-там с британска сдържаност, представена от
госпожи в малки черни рокли. Теренът пред Албърт хол се
превръща в парад на богатство и просперитет,
мобилизирани в служба на височайшите деца, поели по
правилен път.
Вътрешното пространство на свой ред приветства тези
важни персони със същото помпозно величие, но в украсата
е вложен много талант, както и в организацията на
церемонията. Нищо обаче не надхвърля границите на
британското въображение – ни повече, ни по-малко –
всичко е на точното си място и в точното време. Триста
студента влизат като един с отмерена стъпка, за да чуят
имената си, увековечени в историята на колежа, и да се
ръкуват с ректора, който героично стои прав на
собствените си два крака през цялата двучасова
церемония. Майки и татковци изпадат в истерична радост,
намираща изява в лудо ръкопляскане и тропане. Дори и
сините полилеи сякаш на моменти одобрително потрепват.
Най-хубавата и най-неотегчителна част е речта на
председателя на университетското ръководство, за която
се чака три часа. Самата реч трае четири минути и, както
самият председателя обявява – „Това са последните четири
минути, които ни делят от обяда”. Другото интересно нещо
в словото е един кратък спомен за някогашната работа на
председателя в министерството на външните работи. Там
той бил съветник на министъра (очевидно много отдавна,
защото самият председател изглежда на почетна възраст) и
всеки път, когато искал да помогне на министъра преди
вземането на важно решение или преди важна среща, той
струпвал върху бюрото му тонове бумаги, които министърът
да прочете. И понеже се ядосвал, че министърът не
възнамерявал да прочете дори и една страничка от
книжнината, веднъж му написал бележка: „Може би ще
пожелаете да прегледате документите”. На което
министърът написал ответна бележка: „Може би” е много
любезно пожелание, но абсолютно непремерено”. Мисля, че
това е добър поучителен пример за мнозина работещи.
И така, церемонията приключи и се преместихме в един
много приятен италиански ресторант с пластични
сервитьори и изобилие от паста и вино. Най-накрая на
този остров попаднах на истинско кафе.
Студентите имат вид на витаещи в облаците – мисля, че в
този ден се чувстват горди и щастливи, и много уверени в
себе си. Истински победители. А родителите изглеждат
удовлетворени.
|
