|
За да те представя накратко, ще
кажа: „Миглен Мирчев, актьор. Живее и работи в Париж.”
Иска ми се обаче да разширя малко. Ти замина за Франция
веднага след НАТФИЗ, без нито една роля на българска
сцена или в български филм. Накратко казано, без никакво
портфолио, на което да се опреш. Като погледнеш назад,
това не е ли безумна смелост? На какво разчиташе, когато
тръгна? Или какво си представяше, ако това е по-точният
въпрос?
Нищо абсолютно не съм си представял, или по-точно си
представях, че сигурно ще ми се наложи да сменя
професията си и евентуално да се занимавам с кино или
театър само като любител. Това, че нямах опит, не ме
притесняваше и се оказах прав – защото тук никой не го
интересува какво си правил другаде (освен ако не си
станал международна всепризната звезда в киното, но и
тогава не е лесно). Не, аз реших, че е по-добре да
тръгнем веднага (уточнявам, че се ожених за французойка
и че това е причината да замина), за да мога да
усъвършенствам езика и да се интегрирам по-бързо. В това
също имах право, както се оказа. Впоследствие почнаха да
пристигат актьори от различни бивши източноевропейски
страни, с доста натрупан опит, който тук не им служеше
за нищо, освен за разочарование спрямо предлаганите
роли, а и нивото на френския им не прогресираше особено,
защото те започнаха да учат езика много по-късно.
Ако можеше да се върнеш в
стартовата точка на 1978 година – дипломирането от
гимназията, би ли направил различен избор на професия?
Не, сигурно не! Имах доста други желания… дипломация,
туризъм, международно морско право и други, и други… Но
всъщност си давам сметка, че това, за което съм
най-надарен (ако мога да си позволя да се погъделичкам
малко!), то е актьорската професия. Е, не знаех, че ще
трябва да я упражнявам в чужбина! Ако по някакъв начин,
в далечната 1978, някой ми беше казал, че след няколко
години ще живея във Франция, първо щях да му се изсмея в
лицето. Но ако след това случайно го вземех на сериозно,
може би щях да направя друг избор на професия. И в
същото време си мисля, че не, сигурно щях да продължа по
същия път... все пак това е професия, която ти дава
възможността да мечтаеш, че всичко е възможно!
Играл си роли на емигранти от Източна Европа. Мислиш
ли, че в тези типажи има клише? Четох наскоро една
статия, в която се казваше, че изкуството, търсейки
световна слава и признание, все повече започва да работи
с клишета според очакванията на публиката. Та, в тази
връзка – какъв е филмовият образ на източноевропейския
имигрант във Франция? Забелязваш ли възходящо развитие в
социалния статус на този персонаж през годините?
Интригите на филмите, били те телевизионни или игрални,
които се снимат във Франция, са естествено свързани с
реалността в тази страна. Аз започнах да се снимам тук в
началото на 1980-те години. Тогава имаше повече руски
персонажи – кога несретници, кога новобогаташи, а сега
пейзажът се обогати – с едно известно преобладание на
албански мафиоти!!! Но засега почти не съществуват
образи на имигранти от бившите източни държави, заселили
се тук отдавна и станали част от френското общество. Все
още, с много малки изключения, сме предимно представяни
като престъпници – или бедни, или много богати.
Пак в една статия за българските емигранти прочетох,
че българинът от първо поколение в чужбина винаги си
оставал „оня с акцента”. Какво става с акцента в
актьорската професия, където речта е много важен
инструмент? Имам предвид, етническият произход може ли
да обрече актьора на едни и същи „характерни” роли?
Това сигурно е вярно за всички емигранти по целия свят:
първото поколение, въпреки всички усилия, които може да
хвърли за интеграция, си остава първо поколение! Особено
ако и двамата (говоря за съпрузи) са чужденци. Аз
заминах за Франция, защото се ожених за французойка,
както вече казах, и това много ми помогна, за да се
интегрирам, но за актьора е трудно да избяга от
произхода си, особено когато човек започва да работи тук
на 30 години и е с акцент. Започва се с второстепенни
роли, предимно свързани с региона, от който идва
актьорът. Впоследствие, особено във френската система, е
доста трудно да се избяга от етикета, който са ти
поставили. Акцентът ми вече е почти несъществуващ
(френският език не е от най-лесните!), но все още не ме
допускат (или трудно) до доста роли, до които, ако се
казвах Жан Дюпон, примерно, щях да имам безпроблемен
достъп. Но поне засега не съм си сменил името и въпреки
съветите на един импресарио и на други добронамерени
познати, мисля, че така и няма да го сменя.
Но като оставим настрана въпроса с
акцента, езикът остава основно изразно средство.
Пречупва ли френският език актьора Миглен Мирчев по
различен начин от българския или английския език? На
какви други езици всъщност си играл?
Не бих казал, че играта на чужд език „пречупва” актьора.
Освен ако той го владее лошо и тогава е много ограничен
в играта си. Тогава тя се накъсва, става натрапчиво
тежка… Когато езикът е добре овладян, на ниво, на което
актьорът започва да се чувства удобно, да може даже да
импровизира, тогава нещата са други: чуждият език не те
пречупва, той ти отваря други възможности, други места в
самия теб, които досега не си посещавал. Трябва да ги
направиш напълно твои, да си ги обсебиш.
Аз лично съм играл малко на български, малко на
английски, малко на руски и много на френски. Мисля, че
е трудно да се почувства същия комфорт, същата
сигурност, когато се играе на чужд език, спрямо играта
на родния език, но полека-лека, след доста години
практика, ми се струва, че започвам да играя почти по
един и същ начин, въпреки езика. Преди всеки език носеше
нещо различно, още несмляно, а сега като че ли успявам
да се наложа аз, а не езикът.
Как си представяш бъдещето на театъра? Неотдавна
гледах постановка, в която имаше реплики на няколко
езика, инструментални и вокални изпълнения, танци,
маски, пантомима. Като имаме предвид миграционните
процеси в Европа, това ли е бъдещето на театъра? Ще бъде
ли изместен езикът като изразно средство?
Отдавна се говори за „тотален театър” – моят професор,
покойният Сашо Стоянов, използваше този термин много
често. Отдавна се смесват театър, танц, музика,
пластично изкуство, видео и т.н. И никой не може да
каже, че която и да е от тези съставни части на „живия
спектакъл”, както биват наричани тези форми, се е
наложила над другите, или че е изместила другите. Винаги
ще има и „чиста” музика, и „чист” театър, и „чист балет”
(ако „чист” все още значи нещо), и винаги, поне
занапред, ще има спектакли, които ще използват няколко
или всички тези изкуства наведнъж. Според мен, всичко е
възможно, стига да е направено добре, да е в съзвучие с
времето, да поставя въпроси, да провокира емоциите,
въображението, мисълта на публиката. Езиците също се
смесват, играят се представления в чужбина със субтитри
и т.н. И толкова по-добре! Колкото повече хората се
отварят към външния свят, към другите, към изкуството на
другите, толкова по-малко ще виреят расизмът и
ксенофобията!
В България актьорската професия и
актьорът се свързват с артистичност на личността, която
на свой ред се проявява в несериозност, неточност,
разсеяност, бохемски живот… От друга страна, слушах
интервю с един американски филмов актьор, който каза:
„Аз съм като чиновник. Сутрин отивам в 8 в студиото,
снимам до 5 следобед и след това се прибирам в къщи”.
Къде е истината? НАТФИЗ беше ли те подготвил за
фактическата професионална обстановка във Франция? С
какво е по-различен френският актьор от българския?
Аз завърших ВИТИЗ (сега НАТФИЗ) през 1984 г. Тогава
актьорите в България също бяха „чиновници” – всички
играеха в театър, което значеше, че репетират сутрин,
играят вечер и това почти всеки ден. Аз бях психически
подготвен за този модел и това, което ми е все още малко
трудно да овладея тук, във Франция, е многото свободно
време! С много малки изключения, тук актьорите работят
доста по-малко. Или поне платената работа е по-малко,
защото иначе всеки се опитва да върти по няколко
„проектчета” за спектакли, късометражни филми, четения
на пиеси и т.н., но това са все неплатени неща. От друга
страна, когато човек има статут на професионален актьор
тук (което ще рече да си е изработил 50-60 хонорара в
годината), то той получава една известна сума, която му
позволява именно да се занимава с тези неплатени
проекти.
Не знам как стоят точно нещата с колегите ми у нас сега,
но мисля, че артистичността, бохемският живот са повече
легенда, отколкото действителност. Нашите актьори
работят много и са много добри професионалисти. Тук, във
Франция, има също много добри професионалисти, но има
също и много хора, които избират тази професия не
толкова заради нея самата, а заради начина на живот –
именно бохемския живот, и за да могат да демонстрират
„голямата” си артистичност.
Понякога не ти ли е идвало да си кажеш „Еб@l sym my
m@m@ta, зарязвам всичко тук и се връщам в България! Там
и кулисите помагат!”? В какви ситуации?
Не. Професионално не ми се е случвало. Не защото съм
„хванал бика за рогата”, а защото нещата общо-взето
вървят. Случвало ми се е в личния живот, след една-две
раздели да си кажа: „Връщам се в България, женя се за
българка, поне ще се разбираме по-добре!” И се ожених
отново за французойка. Но този път от
италианско-корсикански произход...
Нуждаеш ли се от публика, макар и невидима? Как си
представяш идеалната публика?
От публика в живота не се нуждая. Или, може би, вече не
се нуждая. Аз не съм от този тип актьори, които имат
нужда да бъдат непрекъснато център на вниманието. Някои
от тези актьори, които извън сцената са много интересни,
в момента, в който се появят на сцена или на снимачна
площадка, изведнъж стават „голи”. Тук това е доста често
срещан феномен. А идеална публика няма. Както няма и
идеален спектакъл, или идеални актьори, идеален режисьор
и т.н.
Ние сме поколение, което беше
възпитавано, че парите не са важни. След което обаче,
дойде пазарната икономика и те изведнъж станаха важни.
Само че мнозина от нас не успяват да се преборят за тях,
да отстояват материалния си интерес, да продават труда
си по справедлива цена, да се пазарят, ако щеш. Каква е
ситуацията във Франция? Каква е ролята на импресариото в
тази връзка? С неговото посредничество по-лесно ли е?
Аз съм „пълна нула” в бизнеса, в пазаренето и
продаването, а и в предприемачеството. Тук, както вече
казах, всички въртят най-различни проекти и проектчета,
от които все някой ден излиза нещо. Всички се правят,
освен на актьори, и на режисьори, на писатели, и на
какво ли не още. Аз си стоях дълги години на мястото –
актьор, понеже съм завършил актьорско майсторство, а не
режисура или драматургия и знам каква е подготовката на
хората, които завършват тези специалности у нас. Тук
никой не си задава такива въпроси и всеки си прави
каквото и както иска, което впрочем понякога дава доста
добри резултати. Аз чак след двайсет години практика се
реших да инициирам един проект и с една режисьорка
направихме един монолог на една млада авторка от Молдова
– Николета Езиненку. Спектакълът се казва „AII Rh+” и
даже миналата година го играх в Римските терми във Варна
в рамките на първия фестивал „Под звездите”, Варна 2010,
организиран от Мариус Донкин.
А иначе, за щастие, си имам импресарио от повече от
двайсет години (от три години съм в една от най-големите
фирми в Париж – „Артмедия”) и това, освен че е
задължително, за да може човек да се снима, улеснява
нещата на такива като мен, които не умеят да се пазарят.
И последно – за това на какво ни учеха на времето и
какво стана впоследствие след промените, и как тези,
дето ни учеха и техните ученици, доста от които са наши
връстници, се оказаха най-големите бизнесмени и ограбиха
държавата, просто не ми се говори...
Има ли идеи, които българският театър би могъл да
възприеме от френските театрални практики?
Трудно е да се отдели театърът като културна институция
от цялата държава и да се изучава отделно. А ако си
зададем въпроса, какво България като държава може да
възприеме от Франция като държава, може сигурно да се
напишат няколко тома… Не по други причини, а просто
защото се намираме на различни стадии на развитие спрямо
капитализма и демокрацията. Въпреки това, което си
мислят доста хора у нас… че ние сме най-великите! Но
поне що се отнася до театьр, френският театър също може
да научи нещо от българския...
Как ще коментираш думите на Труман Капоти „Няма
интелигентен актьор”? Да припомня за всеки случай, че са
казани по повод на Марлон Брандо. Лично аз ги разбирам,
че истинският актьор притежава много силна
чувствителност, която го насочва към същината на ролята
и му помага да извлече всичките й нюанси. Обаче ако
започне да разсъждава той се обърква и нещата не се
получават. Или?
Това си е точно както в живота – и прекалената
интелигентност (в добрия и в лошия смисъл), и
прекалената тъпотия се виждат, прозират в човека. За
актьора е същото, но все пак, с много малки изключения,
предпочитам по-умните пред по-тъпите актьори. По-умният
винаги може да се направи на по-тъп; обратното не винаги
е възможно. И тъй като Марлон Брандо не е известен като
тъп актьор или тъп човек, то ми се струва, че тази фраза
се отнася повече за играта, а не за актьорите – не
трябва да се играе интелектуално; за нашего брата са
най-вече важни емоцията, въображението, голямата
чувствителност и бързите реакции. И пак повтарям – един
умен човек по-добре развива тези качества от един прост
човек.
Шири се мнението, че всички актьори по света копнеят
да изиграят Хамлет. Това ми се струва твърде пресилено,
но каква роля ти се иска ти да изиграеш? Къде се
чувстваш по добре като актьор – в театъра или в киното?
За конкретни роли не мечтая, гледам да си върша добре
работата и се надявам да имам достатъчно работа още
дълги години! Чувствам се добре и на сцената, и пред
камерата. Но ако трябва да бъда абсолютно честен със
самия себе си, трябва да си призная, че пред камерата
доста често усещам нещата много по-интензивно. Театърът
иска много работа, докато снимането е един доста бърз
процес, много техничен, накъсан, но на мен точно това ми
харесва много. Може би съм малко мързелив...?
Какво те прави щастлив напоследък?
Станах дядо на един малък Феликс! Много е готин, ще ме
извините за жаргона!
И накрая, какви въпроси си задаваш ти самият?
Избягвам да си задавам въпроси. Всъщност, за да бъдем
честни, актьорите (а и не само те) си задават въпроси
непрестанно, така че поне в този разговор мога да си
позволя да кажа, че не си задавам никакви въпроси и
гледам смело напред. Наздраве!
|
