|
Море
С морето всеки август имам среща,
като да съм на рандеву с момиче.
За друг – отмора в лятото горещо,
за мен то част е от живота личен.
В прегръдка пълноструйна ме приема,
с хитон прозрачен нежно ме загръща
и шепне ми: „Проблемите големи
позабрави – сега си си във къщи.”
И паметта във пръските му свежи
от спомени горчиви ще измия –
на плиткото – заседнали надежди,
в дълбокото – потънали гемии.
Терапията със вълни и пяна
пречиства ме и раните превързва –
Нептун и Хипократ в едно събрани.
… Да можеше септември да не бърза…
Нощен град
Нощният град не понася канон и условности –
с дъх на липи и със пръски на скачащ фонтан
той ни изтръгва от стереотипа оловно сив,
в сюрреализъм да ни обгърне нощта.
С грим от неон той дефекти ще скрий по лицата ни,
Но елегантната линия ще подчертай –
всеки компромиси правил е, преди ръката ми
рамото ти да прегръща, преди вечерта
да ми нашепва да слушам вълшебната музика –
твоите токчета как разговарят безспир.
Ние мълчим – съвестта ни ще кажеш, че гузна е.
Толкова дълго се търсихме, че най-подир
даже и простите думи за нас неудобни са
да си разкажем самотници че сме били.
Нощният град не обича детайли, подробности –
моя си, твой съм. Тук думи не трябват, нали?
Роман на пясъка
Перо от гларус пясъка убоде
и той от гъдел се събуди. Знам –
ще ме оставиш – тръгваш си свободна –
над себе си да се замислям сам.
Под огнен знак родена, неуморна,
и все на дивото дочула зов,
на плажа излежаваш с мен покорно
присъдата над нашата „любов”.
„Статичен е, на скука намирисва.”
„Случайна и разхвърляна, но с чар.”
„Че ерудит е – да – ала му липсват
замах и блясък. Крета под товар…”
„Венера в сандвич между авантюри
ще сложи. Чиста радост с нея – не.”
„… от навиците и от конюнктура.”
„Защо по тебе тъй съм запленен…”
„Скован е, на рапан в черупка сходен.”
„… от красотата твоя прикован?”
Перо от гларус пясъка забоде,
за да напише нашия роман.
Пухче от дърво
От дървото пухче долетяло
нежно ме докосна и замря.
И наивно, във невинност бяла
проговори: „Що си се заврял
в бетониран сив капан, безсилен,
като стара дреха в прашен скрин?
Цяла зима чакаш ме стерилен.
Я при нас, във дивото се скрий!
Никой там, в леса, не е излишен –
катерица скача по ела,
бор, наконтен в редингот от лишей,
пуска бистри капчици смола.
Плаче твоята душа за клизма
с чисти мисли, с утринна роса,
щом с алергия към оптимизма,
в страх пред мен запушваш си носа.
Хайде, пожелай ми ти наслука –
да пребъде мой дървесен род
и, в асфалт намерило пролука,
да посея аз там нов живот.”
Пак подири топчицата бяла
вятъра във пролетния ден...
... Пухче, от гората долетяло,
тъй и не успя да влезе в мен...
Изпращане
Сънувам гара. Заминаващ влак
отнася някой скъп за мен далече.
Дали съдба е – закъснял съм пак,
пропуснат шанс на мене е обречен.
Детето ми навярно път в света
е тръгнало само да си проправя
и по перона татко хуква там
последни наставления да дава.
Но нито звук. А искам да крещя.
Мълчание от айсберг ме сковава.
Недадени съвети завещал,
непромълвена обич заслужавам.
Да можех да извикам: „Запомни –
дорде съм жив, за тебе тил ще бъда.
Не трае трудност – чудо за три дни,
от вечерта е утрото по-мъдро.
Животът е капризен господар –
илюзия съжителства с измама...”
Перонът свършва. Строг железничар
„Дотук!” – ми казва – „По-нататък няма.”
|
