Защо? Защо да съм промяната, която искам да видя? Защо не отида някъде, където всичко ще е със сигурност точно такова, каквото искам да е и каквото си го представям? Защо не оставя родината си, родителите си, спомените си от детството, за да заживея нов, чисто нов модел живот в нов модел държава?

В смисъл, така или иначе няма какво да си давам зор, борейки се за промяна, защото политиците са виновни за всичко. И без това няма млади хора, които да ме подкрепят в начинанията ми да превърна страната си в мястото, на което искам да остана аз, на което искам да останат децата ми някой ден. Нали и образованието не е на световно ниво, няма работа, няма изобщо нищо, ама изобщо нищо, даже един човек, даже една къща, даже една идея, които да ме задържат тук.

Навсякъде другаде е по-добре, и никъде по света, освен тук, няма проблеми. Никъде другаде няма безработица, в нито една друга държава няма хора с ограничено мислене, които пречат на свещеното ми самоусъвършенстване и път към обетованата ми земя, която още не съм сигурна какво трябва да представлява, но в отечеството ми пречат да стигна до нея.

Аз искам да отида много далеч, за да изпълня всичките си супер креативни виждания за нещата. Само много далеч от България бих могла да се чувствам гражданин на света. Тук няма кой да оцени работата ми, защото хората не искат да стават свидетели на красиви неща, съгражданите ми не искат да се чувстват горди с мен, а аз на свой ред искам да се слея с потока супер креативни хора, които търсят изява в чужбина, губейки идентичността си. Само много далеч от България мога да я обичам.

Аз не искам да остана тук, за да участвам в социалния живот, да го развивам и обогатявам, въпреки, че имам с какво, не искам да съм част от новите основи на държавата си, не искам да съм част от младежкото общество, което ще надигне глас и ще има уникалния шанс да промени всичко, което има нужда от промяна. Не искам да съм силна личност, която се грижи за бъдещето си, която предотвратява микроапокалипсиса на микрокосмоса си.

Не ме интересуват хората, които ще оставя тук, когато си замина. Даже непознатите, които нямат възможност да избягат, както аз ще направя. Даже онези непознати, които са имали възможност, но не са го направили, поради някакви-си-там съображения, включващи национално самосъзнание. Даже старите хора, които разчитат на мен, за да видят, че все пак има и надежда на тоя свят, в тая страна. Даже малките деца, които се раждат в този момент и ще растат в скучна, сива, пуста, грозна, чиновническа, бачкаторска държава, а тя ще е такава, защото ще я напусна.

И изобщо, аз съм толкова егоистична, че не ме интересува нищо друго, освен моето собствено удобство. Няма никакъв, абсолютно никакъв начин, по който аз мога да съм полезна на родината, на хората, на бъдещето, затова единствената ми алтернатива е да отида в държава, в която завинаги ще остана чужденец, в която винаги ще ме гледат леко презрително, в която никога няма да се почувствам на мястото си, в която образованието ще е съвсем малко по-хубаво, отколкото тук, но за сметка на това работа ще си намеря много по-лесно, защото адски ще ми се зарадват и ще са търсели точно мен.

А докато аз си скъсвам задника в чужда държава и деля чужд хляб с чужди хора, моята, лично моята, завинаги моята, родно моята, неизбежно моята, спасително моята, ще си скъсва задника да ме търси, защото ще има зверска нужда от мен, но аз няма да разбера стенанията й, защото вече не говоря български.

Илюстрации: Цвета Петрова