|
Борис Павловски (Австрия, 20) с
кратка хроника на своя живот с цивилизацията, която го е
прелъстила и изоставила, но разкаяна все пак е решила да
бъде отново добра с него. Сърцето му винаги е
принадлежало и ще принадлежи на друга, обаче.
Без значение дали е ученик, студент, безработен, или не,
всеки в определен момент от живота си се е питал: „Абе
к’во ли ще е сега, ако съм в чужбина, как ли живеят
хората там, дали имат повече пари, дали образованието е
наистина на по-високо ниво ... ” и т.н. Все повече и
повече хора започват да си отговарят на въпроса, бягайки
от България в търсене на един по-добър, по-спокоен и
лишен от тревоги живот. Повечето не грешат,
предприемайки тази стъпка. Аз, като студент в Австрия,
ще обобщя накратко как стоят нещата за мен, как ми се
отразява животът зад граница, какво бих променил и какво
бих запазил същото.
Преди две години завърших Първа езикова гимназия в град
Варна, едно прекрасно място да изживееш ученическите си
години. Намерих много добри приятели, изживях много
незабравими моменти, получих не малко двойки, но смея да
твърдя, че си изградих много ясна представа за това, с
което искам да се занимавам по-нататък. Бях твърдо решен
да уча Архитектура в София . Ходих на уроци по
математика, на курсове по рисуване, срещах се с
професори от университета в София, като цяло бях
подготвен за кандидат-студентските изпити.
Малко преди тях обаче се случи нещо, което впоследствие
ме накара да променя „100-процентовото” си решение да
остана в България: баща ми реши да направим една
разходка до Австрия, да разгледаме Виена, да видя как е
животът там, да се нагледам на красиви сгради –
паметници на културата. Заминах на екскурзията доста
скептично настроен, очаквах да видя един град, пълен със
стари хора, без капчица хаос, всичко да е стерилно и
подредено до милиметър.
Пътувахме с кола и имахме възможността сами да си
изберем маршрут и места за почивка. Минахме през Сърбия,
Хърватия, Словения. С прекосяването на всяка следваща
граница нещата се променяха драстично: липсваха дупките,
изкъртените мантинели, в Словения тревата около пътя
беше окосена. А конкретно първото нещо, което привлече
вниманието ми в Австрия беше, че магистралите бяха
оградени от красиви дървени пана, пазещи от евентуално
пресичане на диви животни... за всичко беше помислено,
останах с много добро първо впечатление от държавата.
Във Виена пристигнахме по обяд, беше слънчево и топло,
все пак беше краят на април. Повечето улици бяха
еднопосочни, нямаше никакви задръствания. Настанихме се
в хотела и излязохме на разходка. Първото нещо, което ми
направи впечатление у хората беше, че са усмихнати,
говорят си оживено и се смеят (рядко срещана гледка по
българските улици). В магазините всички бяха любезни и
учтиви, навсякъде говореха английски и обясняваха
подробно и ясно всичко, за което попиташ.
След около два часа разходки по центъра, улиците и
площадите около него, досегашните ми представи за града
бяха разбити на пух и прах. Имаше изключително много
млади хора, животът кипеше и цареше лек, но приятен
хаос. Отбихме се и до Техническия университет – стара
реновирана сграда в центъра, разположена близо до една
от най-големите църкви в града.
Всичко от престоя ми през тези няколко дена беше супер;
реших, че когато се върна в България трябва да се
поинтересувам незабавно как стои въпросът с
кандидатстването и приема на студенти в Австрия. За мое
щастие се оказа , че не е никак трудно – приемаха само с
диплома за завършено средно образование, постигнат
минимален изискуем успех и владеене немски език.
Единствената пречка беше езикът, но това не се оказа
непосилно препятствие.
И така, дойде време за кандидат-студентските изпити в
София. В този момент бях разколебан дали искам да уча в
България или в чужбина, това колебание ме разсейваше и
не можах да дам всичко от себе си на изпита по
математика. Това ми коства приема по желаната
специалност. Приеха ме да уча строително инженерство,
което беше компромисен вариант .Но струва ли си човек да
прави компромиси щом се отнася до нещо толкова важно
като образованието? – НЕ!
Веднага след като минаха всички изпити се свързах с една
агенция, която подготвя документи на бъдещи студенти в
чужбина и по най-бързия възможен начин оформихме всичко
и кандидатствах във Виенския технически университет.
Десетина дни по-късно получих отговор, че съм приет
условно, като условието беше, че в период от една година
трябва да науча немски на необходимото ниво. Реших, че
това няма да е проблем за мен и взех окончателното
решение да замина. Намерих си квартира на доста добро
място, а съквартирантите ми бяха от Варна и ги познавах
отпреди. Добри предпоставки, че студентството и животът
ми в Австрия ще са интересни и забавни.
Но, уви, не бях прав. Зад лъскавата маска на първото
впечатление, което си бях изградил по време на
екскурзията, се криеха и доста минуси, които неведнъж са
ме навеждали на мисълта да се върна в родината.
Първите седмици започнах да ходя на курсове по немски
всеки ден, беше интересно. Запознах се с хора от много
националности, не ми беше никак трудно да се приобщя. Но
след няколко месеца носталгията здраво ме налегна,
липсваха ми семейството, приятелите, безгрижните
ученически години, а и местните не бяха толкова отворени
за чужденците – бяха мили и учтиви , но трудно допускаха
да се сприятелят с теб.
Битовизмите също се оказаха доста неприятно нещо – да
ходиш всеки месец по инстанции, да се занимаваш със
сметки, наеми и т.н. никак не се оказа лесно. Въпреки
това австрийците се оказаха много точни, бързи и
коректни в работата си с клиенти, никога не ми се е
налагало да чакам с часове по опашки или да се разправям
с някой чиновник.
Първата ми година мина неусетно, приключих с курсовете
по немски, взех необходимите изпити; единственото, за
което съжалявам е, че не успях да си намеря работа.
Оказа се доста по-трудно, отколкото в България. Трябва
ти разрешително за работа, което се издава от
работодателя, но рядко се срещаха хора, които
предпочитат да наемат балканец пред собствените си
сънародници, затова и безработицата сред местните е
сведена до минимум; проблемът си остава само за
студентите и временно пребиваващите в страната.
Дойде времето на лятната ваканция и аз се върнах във
Варна. Изкарах супер: плаж, купони, почивка. Изобщо не
ми се връщаше, още повече, че ме очакваше учене в
университета, по специалността, на немски. Звучеше ми
доста плашещо.
С огромна мъка и нежелание се качих на самолета за
Виена. Когато кацнах валеше, бях отчаян и очаквах да е
много тежка година . Бях се скарал със съквартиранта си,
трябваше да търся нов човек, с когото да живея,
родителите ми имаха проблеми със събирането на парите за
наема и какво ли още не. Имах чувството, че всички
гадости са ми се изсипали на главата наведнъж.
За два месеца всичко се оправи, учението в университета
потръгна, аз бях спокоен. Вземах си изпитите, макар и с
много учене и безсънни нощи. Бях изцяло погълнат от
ежедневието и дните до следващото лято отново се
изтърколиха бързо.
Мога да разказвам още много интересни истории и моменти
от живота ми в чужбина, но мисля да приключа с няколко
реда, които обобщават мнението ми: по-скоро спокоен
живот, уреден с добра възможност за професионална
реализация; от друга страна ми липсват семейство,
роднини, приятели (не мога да ги заменя с познатите във
Виена). В началото се чувстваш като в епруветка – всичко
е стерилно и подредено, липсват ти хаосът и
безпорядъкът, но с всичко това се свиква.
Като цяло, бих препоръчал на всеки, който има
възможност, да отиде да учи в чужбина, защото това си е
един вид казармата на съвремието; а и човек се обогатява
доста от другите култури.
Но в крайна сметка един ден бих се върнал в България и
по-точно във Варна, защото сърцето ми е тук.
Илюстрации: Георги Георгиев
|
