|
Николай Терзиев (Холандия, 20) в
последното си интервю на Родна земя, броени дни преди да
отлети, досущ като в песен на Лени Кравиц, за Ротердам.
Като неговия лирически герой ли се чувства той обаче,
или не?
Още когато влязохме в университета преди 3 години ти
ми казваше как искаш да заминеш. Сега остават по-малко
от 5 дена до тоя момент. Какво е усещането?
Чувствам се доста напрегнат всъщност. Няколко пъти съм
излизал в чужбина, но до момента винаги е било само на
почивка, най-много за 3 седмици. Подобен род преживяване
– заминаване по програма Еразъм, учене и съществуване на
чужда почва за цели 5 месеца – е съвсем ново за мен. Аз
ще бъда в най-еразъм града, така да се каже – Ротердам,
Холандия (Дезидериус Еразмус е от там – бел. авт. ) Имам
бегли представи от това, което са ми разправяли мои
приятели, учещи в Холандия – мултикултурно общество,
трева, проститутки и пр. Но знаеш как е – трябва да го
преживееш, за да потвърдиш и разбереш новата среда. Така
че, като цяло съм малко на нокти, със смесени чувства.
Но, както ти сам каза, това го искам откакто сме в
университета, така че заставам зад решението си и съм
готов да се изправя пред неговите последствия.
Заминаваш без да имаш осигурен дом там. За нашите
родители подобна ситуация преди 30 години би била
пагубна. В днешни дни обаче, можеш да получиш информация
за всичко, от което имаш нужда, само за 5 минути с
отварянето на лаптопа. Така ли е? В смисъл такъв, че
можеш да си позволиш да заминеш без да си уредил всичко
по своя престой, но няма нужда да се притесняваш от
това.
Виждам, че започваш отрано с неудобните въпроси. Така да
бъде (усмихва се вяло). По принцип си прав за т.нар. „5
минути с лаптопа”. В реалността обаче, нещата не стоят
точно така. От месец и половина аз и бъдещата ми
съквартирантка усилено търсим квартира, отговарящата на
едни, смея да твърдя, стандартни за двама студенти
изисквания и, за нещастие, все удряме на камък. Тъжното
е, че няколко пъти бяхме ужасно близо до постигане на
целта, но бяхме измамени от класическите образи на
японски инженер, английски мисионер-сектант, турски
брокер-тарикат и пр. Общежитията, от своя страна,
предлагат доста по-приятни условия от тези, които
познаваме в България – хлебарки, студ, стари и мръсни
сгради за 20-30 лв. на месец – но за нещастие опцията
„стая, бюро, легло и общи баня и тоалетна на етажа за
500-600 евро” не ме устройва в каквато и да е ситуация.
Освен това и срокът за тези оазиси на холандския
капитализъм отдавна изтече. Съответно, в момента сме
наникъде и се чувстваме доста пасивно-агресивни. Така
че, позволи ме да те поправя – не мога да си позволя да
замина без да съм уредил всичко по своя престой и се
надявам някой сериозен господин/дама от 20-те различни,
на които съм писал, най-накрая да подходи нормално и да
отговори на писмото ми. А относно нашите родители – смея
да твърдя, че тази липса на опции и удобства създава
едно доста примитивно спокойствие. Вярно, неяснотата и
„новото“ води до най-висша форма на страх, съгласен съм
– но ако знаеш, че нямаш други опции, то поне знаеш, че
не зависи от теб и това води до едно примиряване. Не
знам, не съм живял през социализма, само съм чувал от
по-големите и съм гледал филми. Мога само, като
заключващ пример по темата да ти кажа, че скоро говорих
с мой приятел, завършил във Фрайбург, който е на
преклонната възраст от 30 години и той ми каза, че при
него е протекло по следния начин през 90-те години –
„отидох, отседнах на хотел, една агенция ми предложи 2
квартири, едната беше на центъра и аз я взех“. Така че
явно всичко е възможно. Въпрос на късмет.
Необходимо ли е да опознаваш чужди култури и хора,
предвид безграничната свобода на информация, която ни
предоставят днес интернет, книжарници, медиите?
Да, информацията днес е езиково общодостъпна и е на
разположение на всеки, който има нужда или желание да се
сдобие с нея. Въпреки това, що се отнася до хората, аз
съм по-скоро на принципа „око да види, ръка да пипне“.
Обичам да разговарям с тях, да срещам техния мироглед и
да го сравнявам със своя, както и да чувам тяхното
персонално мнение по определени въпроси – накратко, за
мен е важно тяхното мнение не като представители на
определен народ, а като хора, индивиди. Вярно, чуждата
култура и среда на живот определено се отразяват на
формирането на което и да е мнение, но именно това прави
всичко по-интересно. Зная, някои ще ме опровергаят, че
всички тези неща мога да науча и чрез интернет общуване,
но съм сигурен, че дълбоко в себе си всички знаем, че,
казано на прост език, „не е същото“.
За теб най-важно би трябвало да бъде образованието,
защото в крайна сметка заминаваш именно с тази цел. Но
за разлика от много наши връстници, няма да изкараш там
целия си период на обучение. Мислиш ли, че ще можеш да
понесеш разликата, след като се върнеш в България, тъй
като вероятно там нивото е много по-високо,
университетът все пак ти е длъжен с нещо (за разлика от
Софийски университет „Св. Климент Охридски”, където
основно занимание на преподавателите е да убеждават
студентите, че учебното заведение не им е „длъжно с
нищо” – Ред.) и ще се изисква много повече от теб?
Да очаквам повече от образованието в Холандия е логично
и въобще не подлежи на обсъждане. Знам, че холандските
университети са известни с класическата система – „лесно
влизаш, трудно излизаш“ – т.е. лесно те допускат, но
трудностите тепърва започват. Накрая обаче, ти се
отплащат – качествената и добра работа се възмездява с
качествен и добър резултат. В СУ (Ники е избрал БГ
класиката във висшето образование – Право в Юридически
факултет на Софийски университет – Ред.) трудно влизаш,
още по-трудно излизаш, а и, както ти сам подчерта, никой
не оставя и грам съмнение в теб, че с нищо не ти е
длъжен и е готов да ти го докаже във всеки един момент.
Така че след този семестър ще мога да ти кажа със
сигурност дали слуховете за Холандия са верни. Но едно
ще кажа – дори и да не оправдаят силно занижените ми от
сблъсъка с българското образование очаквания, съмнявам
се, че условията ще бъдат идентични с тези в СУ. И нека
отговоря на въпроса ти – тъй като аз съм българин (а
както знаем, ние сме нация, усъвършенствала се в
нагаждането), разликата ще я понеса, но определено няма
да ми хареса.
Заминаваш за точно определен период от време.
Страхуваш ли се, че е възможно да се почувстваш твърде
добре там и след това да бъдеш премазан от депресия,
породена от тукашната среда и действителност, ако тя се
различава коренно от това, на което свикнеш там?
Не се страхувам. Ще отида там, ще се нагодя и, за
нещастие, тъкмо ще свикна и ще се наложи да се връщам
(смее се). Един семестър (5 месеца), както сам знаеш, е
твърде малко време за един млад човек да се стабилизира
напълно в една нова среда, а и аз не бих казал, че лесно
се привързвам към определени места в чужбина дотолкова,
че когато се върна в изопачената си родина да се
чувствам много недоволен. Премазващата депресия е твърде
силно чувство за това, което предполагам, че ще изпитам.
Културен шок, разбира се, ще има, най-малко защото
тамошните среда и действителност са крайно различни от
нашите, но се съмнявам , че ще има измеренията на
депресия. А относно свикването – период на
аклиматизация, твърдо, няма да има, тъй като точно
когато завърша изпитната сесия в холандския университет
ще ме чака нова сесия в СУ. Така че, след като се
прибера, аклиматизацията ще е заместена само и
единствено с още учене.
Разказваше ми, доста преди да заминеш, как момичето,
с което го ще го сториш, е проучило вече всякакви
различни дестинации, екскурзии и всевъзможни забавления.
Същевременно обаче, не сте сигурни дали няма да се
превърнете в туристи в самия Ротердам. Не е ли това също
присъщо на сегашното време – прекалената свобода, която
имаме, се превръща в една привидна сигурност – „Сто
процента ще се оправя, така че няма проблем преди това
да се позабавлявам” – възможно ли е да се окаже, че
поради тази причина тя става малко опасна?
Както споменах вече, когато правото на избор е един вид
„стеснено“, някак си човек се чувства от една страна
неприятно ограничен, но от друга той е и улеснен. За
себе си бих казал, че се колебая между двете позиции.
Знам, че звучи клиширано, но като цяло ще се опитам да
постигна основната си цел – да извлека максималното от
качественото образование в Холандия и да завържа нови
контакти с хора от други страни – като едновременно с
това не пропусна и да се позабавлявам, като, разбира се,
ще се постарая да не прекрача границата и да задържа
баланса между двете. Друг приоритет за мен е пътуването
– надявам се да посетя и съседни на Холандия страни тъй
като оттам ще мога да използвам по-евтин, достъпен и
редовен транспорт до тях, отколкото от България.
В днешно време имаме свободата да пътуваме постоянно
– има множество студентски програми от университети,
европейски организации и т.н. Достатъчно ли сме
мотивирани да дадем всичко от себе си и да извлечем
максимума от възможността, която сме получили като
знаем, че след 3 месеца ще можем да заминем пак?
Да, възможностите са много, даже бих казал повече от
нормалното и, колкото и клиширано да звучи, всеки сам е
отговорен за своята мотивация, понеже тя се базира на
личните му приоритети и, евентуално, планове за
бъдещето. Моите, за нещастие, не са кристално чисти все
още, но определено се чувствам готов да предизвикам себе
си със Западния свят – независимо какви позитиви и
негативи включва той. Дали ще извлека максимума от него
е въпрос, на който ще мога да ти отговоря едва след 5
месеца, понеже тогава ще знам неговия отговор. Засега
мога да ти кажа само, че се надявам чисто и просто да се
върна щастлив (и евентуално с неоткраднати материални
блага). (смее се).
Не е ли емиграцията твърде лесна днес? Много пъти си
ми споменавал колко твои приятели музиканти работят на
кораби. Поколението на нашите родители се е борило
здраво, за да успее да напусне страната. В тоя ред на
мисли, отново, пределно мотивирани ли сме и не работи ли
и в обратна посока свободата на пътуване – кара ни да
бъдем по-добри в това, което вършим, за да можем да
заминем. Докато преди е трябвало да се докажеш едва след
като си преминал от другата страна на границата.
Според мен, в емиграцията няма нищо лесно. Сблъсквам се
с огромни проблеми в намирането на жилище за едва 5
месеца по напълно организирана студентска програма с
традиции, а представи си какво би било, ако бях реших да
емигрирам за постоянно, просто така. Нищо не е лесно,
освен може би, ако не притежаваш висок начален капитал,
който да е съизмерим с тамошните стандарти. Освен това в
Холандия назначаването на работа на българи и румънци е
строго контролирано (да не кажа почти забранено) от
закона и това допълнително затруднява положението.
Примерите са много, няма да изпадам в подробности... А
относно музикантите и корабите – звучи лесно и приятно и
определено не крия желанието си да изпробвам този вид
изкарване на прехрана, най-малкото от любопитство (Ники
е и музикант – Ред.). Но когато съм обсъждал тези
възможности с колеги, били там и работили това, те
определено не ми вдъхват позитивизъм – да живееш на
кораб с месеци и всяка вечер да свириш едно и също в
каюта може би не е по вкуса на всеки, а като нищо може
да се окаже, че не е и по моя. Това времето ще покаже.
За родителите – трудно мога да ти кажа със сигурност как
е било тогава, но, според мен, и преди, и след
евентуалното им заминаване в чужбина (ако изобщо им е
било позволено) е било тройно или четворно по-трудно
отколкото сега по отношение на подготовка, доказване и
т.н.
Притесняваш ли се от прекалената равнопоставеност?
Това, което имам предвид е: преди години българинът
излиза от социалистическия блок и пичовете капиталисти
си казват: „Той идва от ония гадни места, дайте да
направим така, че да му е възможно най-готино тука.” А
сега вече не сме толкова привилегировани, ако приемем,
че това е било вярно (ти сам каза, че има строги
законови рестрикции по отношение на гастарбайтерите от
България). Т.е. ще трябва да се бориш доста по-здраво и
никой няма да те толерира. Дори повечето местни
комплексари твърдят, че всички ни мразят и ни пречат
само защото сме българи.
Не съм убеден, че капиталистите са правили точно това,
но ако ти имаш сигурни данни или ти го е разказал
сигурен източник, предполагам, че е било така. Доколкото
знам, българските емигранти, които не са били с
дипломатически/шпионски задачи и не са били финансирани
от социалистическата ни държава, са били буквално
„никои“ в чужбина по онова време. Според мен, сега поне
имаме права на европейски граждани, макар че, с оглед на
моите лични преживявания с търсенето на жилище, двойният
стандарт все още е налице с пълна сила. Толерантност
има, факт, и то, особено в Холандия, тя е достигнала
своите почти максимални размери. Въпреки това чужденецът
винаги си остава чужденец – повече или по-малко,
независимо в коя държава и в кое време се намира. Затова
и „по-здравата “ работа, от която местните са облекчени,
за нещастие е нещо, което не може да бъде избягнато.
И всъщност никой няма да те спре на границата и да ти
вземе койзнаепокакъвпът получените долари. Няма ли
известна романтика в тая изгубена потайност в бягството,
когато не е можело просто да заминеш? Не само това,
преди не е можело просто родителите ти да отидат до
банка в България и да ти преведат някакви пари, които се
материализират при теб в Холандия два часа по-късно. Кое
ни изгражда повече като личности – свободата да пътуваме
много повече или много повечето трудности, които е
трябвало да преодоляваме преди?
Подобна „романтика“ е винаги постижима – просто не
трябва да се възползваш напълно от предоставените
удобства. Аз по-скоро бих си я спестил. С оглед на
настоящата ситуация, подобен продължителен поглед в
миналото би бил едно крайно недалновидно решение.
Затова, според мен, ако приемем за константни посочените
фактори за изграждане на личността, въпросните трудности
не трябва да бъдат възприемани като съпоставими със
свободата на пътуване, а по-скоро като следствие от нея.
Вярно, те са крайно различни от трудностите преди 20
години, но определено не са изчезнали, а просто са
променили своята форма.
Смяташ ли, че ще прекараш време в мъка по родината,
приятелите и т.н.?
По родината – твърдо не (освен може би по баничките,
киселото мляко и бургерите на Шамито на ул. Шишман).
Виж, въпросът с приятелите е малко по-комплексен . Да,
ще ми бъде мъчно за тях, но се надявам те да разбират и
подкрепят моето решение да замина. Мотивите,
предполагам, са им напълно известни, понеже съм им ги
обяснявал неведнъж. Освен това, не малка част от тях
учат в чужбина или пък самите те заминават по програма
Еразъм за този семестър, така че тази „раздяла“
(всъщност не надвишаваща нормата) е, донякъде,
естественото развитие на нещата. Такова разбиране,
разбира се, очаквам и получавам и от роднините си.
Кое ти е по-голяма тревога – как ще се справиш в
университета там или как ще се справиш в университета
тук, след като се върнеш? Т.е. по ли те е страх, като не
знаеш срещу какво се изправяш?
Страхът от неизвестното е голям, но по-голямо,
определено, е предусещането за бъдеща погнуса от
огромните кофи с ла*на (можех да го променя на „ядове”,
но щеше да бъде литота – Ред.), които СУ ще ми
предостави най-неучтиво, когато се завърна. Факт,
прочетох всичко нужно в сайта на холандския ВУЗ,
издържах на сблъсъка с формулярите, пратени по
електронната поща от холандския и българския университет
и зададох, в чат форма, много въпроси на българи и
холандци, живеещи в Ротердам. Въпреки всичко това аз не
мога да кажа с ръка на сърцето, че знам срещу какво се
изправям. И знаеш ли какво – тази несигурност не може да
се сравни с нищо друго – тя е и добра, и лоша – тя те
побърква и едновременно с това те кара да изпитваш все
по-голям интерес към близкото бъдеще. Така че, още едно
клише – най-интересното тепърва предстои.
Илюстрации: Ана Христова
|
