|
Фор доуз ъбаут ту чат – уи салют
ю! Ана Христова (Дания, 21) за свободата на
комуникацията, която напълно безплатно е способна да
намали разстоянията и мъката по близките (но пък
камерата качва 2 кг... е, какво да се прави, няма пълно
щастие. Поне мама е спокойна, че се храниш редовно, 2-0
за съвременните комуникационни технологии).
Технологиите в наши дни ни предоставят незаменимата
възможност да общуваме всеки ден с близки и приятели на
хиляди километри от нас, поддържайки връзката с родината
топла.
Това за нас, децата на 21-ви век, е огромно преимущество
в сравнение с поколението на нашите родители, за които
престоят в чужбина би бил потискащ период на (почти)
напълно откъсване от любимите хора в България.
Единствената възможност за тях тогава е била крехко и
несигурно общуване чрез писма или в най-добрия случай
телефонно обаждане с ограничена продължителност, ако
изобщо се проведе...
“Home is where the heart is”. Но вече не само сърцето
може да се „пренесе“ обратно у дома. Общуването от
разстояние днес все повече се доближава до реална
физическа близост. Технологии като уебкамера и микрофон
добавят към писменото общуване картина и звук, и хората
отсреща получават вече почти 100% жив контакт с теб.
Разбира се, нищо не може да се сравни с истинския
физически контакт при среща с приятели и роднини, когато
най-накрая можеш да ги прегърнеш и разцелуваш от радост.
Това не може да се случи по телефона или през интернет.
Но все пак връзката по скайп, когато си далеч от дома,
помага изключително много в борбата с чувството на
носталгия.
Моят ден започва в 7:30, когато звъни алармата за
ставане, а самото то е най-трудното нещо на света. Както
и да е, в 7:45 съм на крака и след „бързи“ приготовления
към 8:15 вече минавам с колелото по моста през дъжд и
вятър към отсрещната част на града, където се намира
моето училище. Първата ми работа, като пристигна там, е
да си включа компютъра и да отида за кафе. И докато се
върна, все още неотворила добре очи, едва успявам да
фокусирам и първото съобщение за деня – а, да, пак
пропуснато обаждане от майка ми в скайп...
Мога да кажа, че тя е човекът, който най-много се радва
на възможността да комуникираш безплатно по интернет и
да провеждаш разговори с картина и звук. И се възползва
от нея много (и понякога твърде) често – случвало се е
да се чуваме повече от три пъти на ден, а това вече
става досадно. Но някой път се замислям: какво бих
правила, ако я нямаше тази възможност? И тогава спирам
да се оплаквам, защото всъщност не искам да я изгубя.
Дори само мисълта, че мога да чувам гласа на толкова
близък човек, когато поискам, ме успокоява и ми дава
смелост да продължа да живея далеч от дома.
А след първото съобщение за деня идват и останалите –
приятели от родния град и от цяла България пишат по
скайп как са и какво смятат да правят следващата
седмица, баща ми пише накратко за някакви настройки на
профила в Outlook, във фейсбук бивши съученици са
публикували снимки от нечий рожден ден... Това ми
напомня за старото ежедневие и ме кара да се чувствам
отново там – у дома в България.
Животът в чужда страна сред напълно нова за теб среда,
пълна с непознати хора, не е лесен. Културният шок в
началото е неизбежен, и когато пристигнах за първи път в
Дания аз също не успях да го избегна – само с разликата,
че дори и не подозирах, че преминавам през него. Толкова
много нови емоции, запознанства и преживявания, че си
направо като зашеметен и ти се струва, че си вече станал
независим от своето семейство, че можеш да живееш и сам.
Аз се почувствах точно по този начин и това сладко
чувство на ентусиазъм и щастие от нещата и хората около
мен, които опознавах всеки ден, ме държа дълго време. Но
все пак това е по-скоро заблуда и тя се сгромолясва,
когато те сполети някакъв неуспех или проблем, или
просто, когато дойде неизбежният за всеки човек в
чужбина период на депресия. Изследвания сочат, че рано
или късно това се случва с всеки емигрант. Тогава,
колкото и силен да си, изпитваш нужда да се приютиш при
най-близките за теб хора, които да те успокоят и стоплят
с обичта си, и така да събереш нови сили занапред.
Изживявайки културния шок по такъв хубав начин, аз
неочаквано навлязох в период на лека депресия и това се
случи първото лято далеч от дома. Предполагам, че
причината е била в това, че вече се бях установила
добре, бях посетила и разгледала повечето интересни
места наоколо и вече почти нямаше нови изненади за мен –
след една година в чужбина можех да се нарека ветеран.
Също така, сравнението на нещата, които познавах и с
които бях свикнала преди, с това, което беше в момента,
не ме караше да се чувствам по-добре – колкото и хубаво
да е едно лято в Дания, не може по никакъв начин да се
сравни с лятото в България... Тогава почувствах за първи
път от много време, че имам нужда да се чуя с близките
си, да съм по-често в контакт с тях, да си спомня, че
има някой, който е загрижен и мисли за мен. И правех
това всеки ден, защото поне в това отношение няма
ограничения – мога да се свържа с когото и колкото пъти
поискам. Особено с майка ми и баща ми говорех толкова
дълго, над половин час, съдейки по хронологията в скайп.
Понякога дори не затварях и, оставяйки отворено, чувах
как майка ми се разхожда из къщи и как говори с някого
по телефона – малко смешно, но пък точно все едно си при
нея у дома. Такива разговори помагат много, когато
чувството на носталгия те налегне – „друго си е да те
видя на камерата“, както казва често и баба ми, когато
се свържа и с нея. След като споделиш радостите и
тревогите с най-близките си хора, просто ти олеква на
душата. И така с всеки изминат ден и проведен разговор с
роднини и приятели, аз се чувствах все по-спокойна,
знаейки, че съм далеч, но не съм изоставена, че
семейството ми ме подкрепя, че все още мога да разчитам
на приятелите в България, с които поддържам връзка.
Постепенно ме обзе постоянно чувство за сигурност, което
ми помагаше по-уверено да се справям с трудности и
предизвикателства, привикнах с начина си на живот и за
щастие преминах през този период на депресия сравнително
бързо. Но не мога и не искам да си представя колко дълго
можеше да продължи, ако нямах възможността да получа
подкрепата на моите близки чрез ежедневното общуване с
тях.
Илюстрации: Цвета Петрова
|
