|
- Here you go, signore – неочаквано
изрече на английски продавачът, подавайки ми доволно
претрупана с различни видове сладолед фунийка. Беше
старателен старец в сумрачна сладоледаджийничка и явно
носеше още в себе си традицията за осъществяване на
някакъв по-развит контакт с клиентите си, тъй като поде
ново изречение:
- Where are you from, signore?
Нямах нищо против, дори ме радваше новосъздалата се,
тъжно рядка възможност да говоря на английски в Италия,
затова му отговорих крайно съобщително, че съм българин,
а той се ентусиазира:
- Oh, Bulgaria. There’s a legend about this Bulgarian in
Rome…
Оттук насетне ще преведа разказа му, вий се сещате що,
ама и защото и италианците говорят английски до един
определен момент и ниво (като вас, ако не сте се сетили,
все пак)
*
Живели нейде в нецивилизованите, диви, дори балкански
земи някога четирима младежи. Малко преди да достигнат
21-вата годишнина от своя живот, те предприели пътуване
до Запада. До Запада, и по-точно до Вечния град. Там те
мечтаели, че ще съумеят да избягат от репресиционната за
младите духове обстановка на техните Родни земи. Уви, с
тежка орис би ли те проклети. Страшни страдания им
предстояло да преживеят. Или поне на един от тях.
Могъщият Eърбъс леко и бързо ги пренесъл над тучни
поляни и чутовни планини до Aпенините.
Във Вечния град младежите се чувствали прекрасно, по цял
ден бродели из приказните калдъръмени улички, правели си
снимки и се дивели на достиженията на културата, каквито
нивга не били виждали по Родните си земи.
Тяхното щастие обаче било обречено да се ограничи до
един, за съжаление, твърде скорошен лимит.
Точно когато излезли от Кастел Сант Анджело, най-старият
от тях – Виктор, се сетил, че е забравил вътре
фотоапарата си. Казал на другарите си да продължат по
пътя, който минавал над бурните и мътни води на реката
Тибър, а той щял да ги настигне на другия бряг веднага,
щом си вземе апарата, и изтичал обратно в огромния
замък.
Бързо го намерил той, точно там, където помнел, че го е
оставил, щото и из Запада навсякъде щъкат цигани и
джебчийстват зловещо, ама не ги пускат вътре в
забележителностите, а ги държат на прилично разстояние
от стените им, че да може поне на едно място Човекът да
е спокоен за вещите си и да се наслаждава на
мултиантичния камънак. Бързо пресякъл и дългия път между
двата бряга на Тибър, щото имало мост, съдбовен, както
щяло да се окаже в последствие, и се впуснал да търси
другите от компанията. Тръгнал той по предварително
изготвения на закуска маршрут, но не успял да ги открие.
Не били Там-Където-Трябвало-да-Бъдат. И понеже това са
си митове и легенди, обаче все пак е имало модерни
технологии, той си извадил телефона от раницата и ги
набрал. Само че вместо успокояващия, инструктиращ глас
на някого от компанията, той чул единствено електронния
глас на компютъра, програмиран с по-зла цел дори и от
големия си брат Терминатор, а именно да го извести, че
„няма връзка с този номер”.
„Е, какво толкова, че ‘Мегател’ пак ти го мушкат – казал
си Виктор – Вечният град си е вечен, дори и да си сам в
него.” И продължил обиколката си, а към края на деня щял
да се върне пред Сант Анджело, за да изчака там
приятелите си.
Ах, колко прекрасни били сградите – в топли, южни
цветове, с градини от палмички, лимонови и портокалови
дръвчета, по-прекрасни дори и от градините на Еден.
Такъв уют, такова гостоприемство излъчвали те и героят
нямало как да се съмнява, че ще получи подслон, ако
ситуацията придобие крайно тежки измерения. Цял ден
прекарал той в скитане из вековните, слънчеви улици. От
двете им страни били строени усмихнати араби в пурпурни
униформи, които с най-голяма нежност го настанявали на
най-хубавите маси в малки семейни ресторантчета, където
златен зехтин и рубинено вино се леели за негова наслада
и автентични мустакати италиански готвачи му поднасяли
отбрани национални блюда. Красиви жени от всички краища
на света дефилирали пред него, смирени гастарбайтери му
предлагали крадени вещи на оферта.
И тъй, цял ден прекарал той в благоговеене пред
красотите на западната цивилизация, а щом мракът
започнал леко да поглъща дневната светлина, Виктор се
върнал пред Сант Анджело и зачакал. Чакал, чакал вече
час, но никой от приятелите му не дошъл. Светлината
напълно вече била загубила предварително обречената си
битка с мрака, последните туристи уморено се отичали към
хотелите си, а момчето не знаело пътя към своя…
Опитал се отново да се свърже с другарите си, но отново
безуспешно. Сгушил се в неволята си на една пейка и
прекарал в неспокоен сън нощта.
Новото утро му донесло и нова надежда. Той се събудил в
добро настроение и продължил обиколката си из града.
Изумен бил от отношението на Западняците на пътя – макар
да били ужасни шофьори, ни веднъж се не чул грозният
крясък на клаксона. Цял ден той обикалял по
забележителности, правил снимки и се радвал на безплатен
припек, а вечерта повторно зачакал пред Сант Анджело.
Отново никой не дошъл да го прибере. Отново не можел да
се свърже с избрания номер, нито с втория, нито с
третия. Със смирено безпокойство той легнал на снощната
пейка и заспал.
Целия си следващ ден той посветил на опит да намери
хотела, да намери телефон, който да ползва, но
италианците не са твърде готини хора и не са твърде
англоговорящи хора, та това му начинание завършило с
грандиозен провал. Не били достатъчни страданията му, та
в края на деня завалял и проливен дъжд. Отначало Виктор
си казал, че това е хубав, европейски, демократичен
дъжд, а не като този в Родните му земи – гнъсен, кален,
комунистически дъжд, но когато подгизнал до кости,
заебал тая идея и се скрил под някакъв мизерен навес,
като заради потопа, който боговете изливали над земята,
той не могъл да си стигне дори до пейчицата.
На другия ден, обикаляйки около крепостта,
експлоатирайки малкото си останала надеждица, той дочул
гръмовни викове на Родния си език „БЕЗПЛАТНО Е,
БЕЗПЛАТНО Е ДНЕСКА!!! ДАЙТЕ ДА ВЛИЗАМЕ!”. Въпреки
дълбоката неприязън, която хранел към своите
сънародници, нещо в него живително трепнало и той се
затичал по посока на гласа, открил групата туристи и ги
помолил да му дадат да проведе бърз разговор, за да се
спаси. Но изпитанията му не били предречени да свършат
тук:
- Еми, бате, бих ти дал, ама съм на роуминг и едно
обаждане ми е деветдесе и една стотинки и… сеш’ се…
нали… са… сорка… ама…
Унизен и тотално отчаян от съдбата се оттеглил и
прекарал идните дни, седмици и месеци в чакане пред
замъка. Продължавал да не може да се свърже с ни един
номер от целия си указател. Не му се услаждала вече
италианската храна, не го възбуждали момичетата, в чиито
тела самата Страст била се въплътила, и които се снимали
за спомен на фона на замъка и моста пред него. Сградите
били подгизнали от непрестанния дъжд и стените им
потъмнели и погрознели, вятърът блъскал яростно капаците
на прозорците им о стените и те сякаш били изоставени от
незапомнени времена и за нищо на света не би се той
подслонил в тях.
Вече дори до своята пейка не си правел труда да се
разхожда, спял на моста, той се превърнал в негова
обител. До карабинерите не смеел да се допита за помощ,
защото както всички знаем, те са пратеници на Хадес и
светът от тях добро не е видял.
При поредното безсмислено отваряне на очи сутрин, той
видял приближаващо се момиче с насочен към него
фотоапарат. Сигурно поредната, която иска да й направи
снимка заедно с родителите или приятеля й. Опитал се да
протегне ръце към фотоапарата, но не успял. А и момичето
не му го подавало. То просто застанало кротко пред него
с лице, грейнало в искрена възхита! А тук трябва да
кажем, че Виктор не бил пръв красавец, макар че това е
мит, а там кажи-речи всички са красавци, значи, правете
си сметката. Опитал се Виктор да си придаде някаква
красота като се усмихне, но устните му не се подчинили.
Момичето се приближило още към него и той... я изгубил
от поглед. Но как !? Опитал се да погледне надолу, но не
можел. Главата му била като вкаменена. И тогава с
крайчеца на окото си видял краката си – били от бял
мрамор. В отражението на водата успял да види цялото си
тяло – било изваяно от бял мрамор и изразявало
необикновен драматизъм и емоция, типични за барока,
както знаете. През нощта богът на пътешествениците
Хермес се смилил над него, тъй като знаел, че е орисан
да остане там, докато „Мегател” не си свършат работата,
т.е. за вечни времена, чакащ приятелите си, и
разчувстван от трагичната му съдба го превърнал в
статуя, красяща моста Сант Анджело, за да не чувства
мъка и самота.
*
Няколко дена по-късно се разхождах по моста и се сетих
за историята на продавача на сладолед… загледах се в
първия ангел, кацнал на моста. Перфектно изваян, той
беше вперил очакващ, реещ се взор някъде далеч-далеч от
своята непроменима позиция… Сепнах се от краткия сигнал
за получено ново съобщение, който се чу от джоба на
якето ми. „Nomer 0883050594, s kojto se opitvahte da se
svyrzhete, veche mozhe da bade izbran”. Най-накрая.
Само след секунда обаче сигналът се повтори. Не бях аз.
Сякаш идваше от статуята. И пак. Само че от ангела вляво
от мен. И отново – по цялото протежение на моста започна
да се чува пиукане.
|
