|
Даниел Павлов (Италия, Италия,
Турция, Белгия, 20), за свободата на движение, която ти
дава възможност да обикаляш безнаказано света като
турист, без това да се превръща в борба за оцеляване и
къшей хляб. А освен това посещаваш и концерт на Роби
Уилямс!
Чувствам се като Алековия персонаж от „До Чикаго и
назад”, който възкликва-„У-у-у, студено”!
Да, точно това е чувството, което дузина от нас изпитват
при първия си досег с „новата земя”. Напълно оправдано!
Вкаменеността в ежедневието, постоянното самовглъбяване
и самопрепариране в нуждите пораждат тази „студенина”.
„Минусовите температури”, действащи с все сила върху
човешкия разум, предизвикват множество „измръзвания” на
цялостната рефлек-тивна и двигателна активност на
индивидите. Именно това са причините хората да не желаят
да напускат своите „крепости”. И никой не може да бъде
съден за това. Всеки има свое право да избира как, къде,
защо, въпреки всичко да живее, за да достави на себе си
и околните щастие, да успее да уравновеси везните на
желанията и нуждите, постигайки търсената идилия.
Както винаги, за да не е скучно, идва и голямото НО!
Това НО доста често се провокира от виждането на човека,
че неговият фиш за получаване на заплата е подписан и
обезпечен и той е готов да бъде критикар на „нежеланието
за развитие” на „хората”. Неговата позиция също трябва
да бъде отчетена, тъй като понякога се откриват доста
истини. И така, продължаваме с „но”-то.
Но, какво прави един човек, когато той, бивайки затиснат
от реалността, просто стига до задънен път? Когато не
може да търпи властването на такива обществени категории
като простотия и безконечно нахалство? Когато пазарът на
труда и на морала предлагат единствено крайно незасищащи
нуждите стоки? На ред идва принудата. Принудата да бягаш
и търсиш нов „замък”. Да бъдеш активен архитект на
собствената си съдба и да приложиш начертаната, другата
скица на живот, която си отлагал за „черни дни”. За
поколенията преди мен, т.е. родените горе-долу до
средата на 80-те години на миналия век, напускането на
пределите на страната е било непосилно и немислимо. След
падането на социалистическия строй фактите придобиват
друг вид. Трансформацията до премахване на физическите
граници между държавата ни и страните членки на ЕС,
която се постигна през 2007, свързана с присъединяването
ни към Съюза и формиране на съвсем друг тип мислене,
предизвикано от тази промяна, е трябвало да премине през
няколко фази.
Очертаването на времевите граници е от изключителна
важност, тъй като именно оттам произтичат и главоломните
промени в личния и обществен начин на мислене относно
„нека да се махнем от тук” и „една бъдеща екскурзийка в
чужбина”. За, както ги наричаме ние „младите” – предните
поколения, трансграничната мисъл е била възможна, точно
така, само мисловно. Естествено този процес не е
повсеместен с оглед на това, че е имало
„привилегировани”, за които табелата със зачертан надпис
„България” не е била чужда. За жалост обсъжданията са
били между хората, но е било трудно публично да
обосновеш декларациите си.
В желанието да се добереш до „труднодостъпната чужбина”,
било то с опознавателна цел, е трябвало да минеш редица
одобрителни процедури, да гарантираш за себе си и
другите, и прочее. Това е представлявало част от
положителната и законосъобразна чест да си „турист”.
Както се вижда, препятствията не са малобройни и
преодоляването им е било равностойно на същински триумф.
Друг популярен дразнител, не само по отношение на
„туриста”, е оскъдността на собствените средства. А
именно: екскурзия = лукс. Липсата на доход, който да ти
даде свободата да разполагаш със средствата си, така че
да можеш да сортираш една част от тях за „обиколка на
чужбината”, е от първостепенно значение при бъдещото
планиране на миграцията на хората.
Подобно на музикалните теми, които се редуват в
класическите композиции (АБА, ААБА), и в реалността
нещата следват определена последователност.
Хармоничността, която неизменно се търси навсякъде, се
постига и в модерността, в която се движим и ние –
„младите”.
Стремглавият полет към достигане на новости е първата
малка кукла, нареждаща се в матрьошката на пътуващите
млади. Благодарение на „кварталите” с информация, които
поглъщаме, мозъкът ни постоянно е в режим на
териториални „капани”. Нагледен пример: използването на
търсачката на живота („Гугъл” – бел. авт.) прави
възможно, макар и чисто виртуално, докосването до
бреговете на Флорида, Калифорния, живописната френска
Ривиера. Визуализацията дори и на екватора действа по
такъв начин на „обременения” младежки мозък, че той може
да бъде сравнен с реакцията на застрашен от нападение
тайпан (най-отровната змия – бел. авт.).
Кратковременното самоситуиране в дадена локация довежда
до неспирни мечтания и планирания за материалното
„озоваване” там.
Втора кукла. Просто „бук-ваш и заминаваме”. Точно това е
и най-срещаното възклицание от страна на човек, който
току-що, в просъница или на кафе, е чул за предложението
да замине за Милано, Рим, Париж, Лондон и др. Да,
толкова е лесно вече. „Европейското семейство”, което
можем реално да опознаем толкова лесно – то наистина
позволява с отварянето на входната си врата да се озовеш
в цивилизацията (българската гледна точка). Особено от
студентска гледна точка, когато имаш незаето от работа
време и достатъчно добра приятелска и собствена
организация – просто се иска да влезеш в сайта на
нискотарифните авиокомпании и да следваш стъпките...
За нас младите, отиването на екскурзия наистина не
представлява трудност. Улеснени от лавата от технология,
която бълбука около нас, съчетана с езиците, които: 1)
знаем (в доста случаи на нивото на родния си език,
защото иначе сме чао) 2) които ни позволяват да посетим
чужда страна без само да цъкаме завистливо и със
страхопочитание пред архитектурните и технологични
постижения, а да се поучим от чуждия опит и да го
употребим в наша полза след преминаването през терминала
„Пристигащи”, излизането от страната се превръща в
качване на метрото от дадена спирка и слизането на
следващата по линията му. Сигурността, която изпитваш
при пътуването, спокойствието, съпътстващо те през целия
ти престой в даден град, позволяват да освободиш
съзнанието и зрителната си способност до степен,
сравнима с опознаващо света около себе си бебе.
За да чувстваме наличието на сигурност при всяко едно
пътуване трябва да регистрираме и приноса на предишните
поколения.
Именно принудителните условия (най-често недоимък), при
които са били заставяни да живеят те, показват пътя на
постепенното израстване на човешкото съществуване и
благосъстояние. Липсата на какъвто и да било хоризонт
(мисловен, материален) докарва предшествениците на
днешните млади до непрестанен работохолизъм в името на
осигуряването както на собственото благоденствие, така и
на наследниците.
Но с патетични слова трудно се изграждат адекватни
хоризонти. Затова ще се опитам да пресъздам, доколкото е
възможно, една история от близките месеци февруари –
март – май 2011, която е в подкрепа на думите за
„експедитивните” млади.
След поредното дълго пътуване между Варна и София (едно
основно наблюдение – пътуваме 500 км в собствената ни
страна за 7 часа без закъснението, а три пъти по-голямо
разстояние в Европа изминаваме за час и половина и то на
същата цена – бел.ред.) и задължителното преминаване
през местния плод-зеленчук се озовавам вкъщи.
Продължителният „воаяж” си каза думата и аз безответно
отстъпвам пред съня. Както става в повечето случаи,
хората успяват да улучат момента и телефонират точно
когато се намирам на границата между унеса и съня. За
моя радост беше т.нар. „полу-съквартирант”, когото не
бях чувал от няколко дена и мигновено натиснах зелената
слушалка. Той бързо прекъсна обичайния за подобни случаи
осведомителен диалог с поредното предложение за
чуждестранна визита.
Предоставям стенограма на разговора ни, записана съвсем
законно:
Той: Мисля, че трябва да се върнем в Италия и
имаме ясен сигнал от съдбата за това (нужно уточнение –
месец по-рано бяхме в Рим на организирана от него
екскурзия , на която би завидял всеки турист и считащ
себе си за професионален екскурзовод – бел. авт.)
Аз: Слушам те.
Той: Човек, Тake Тhat имат концерт в Милано, по
време на който Роби Уилямс има 40-минутен самостоятелен
сет! Трябва да бъдем там! Ти си първият, на когото
вкарвам офертата (той иначе рядко се изразява така –
бел.авт.), сега ще кажа и на Милена (която също е болен
фен на Роби, като него – бел.авт.). Билетите за самолета
са 40 лв. за отиване и 100 лв. за връщане. Предлагам ти
да си бук-нем за отиването, докато са евтини, и да
чакаме падането на цената за връщането. Иначе билетите
за концерта са 80 лв.
Аз: Окей, нека да помисля и ще действаме (след
което следват поредица от агитации от негова страна за
тоталното ми убеждаване за заминаване.
За да не става банален диалогът, просто ще преразкажа с
няколко изречения какво се случи след „офертата”. Два
дни след разговори между тримата и разочарованието, че
нямаше налични билети за сектора на тревата пред сцената
(„Пред самия РОБИ, човек!!!”), драмата беше решена.
Последва уговаряне и на още един приятел – Радо, комуто
бяха нужни няколко часа, за да отговори с утвърдителното
„Да”. Бяха закупени и билетите за самолета. Настана
ожесточена борба и с търсенето на хотели, която приключи
успешно, разбира се, и в последствие разбрахме, че са си
заслужавали изгубените 10 минути (стандартите за
ожесточена борба се изменят – Ред.) и отеклите очи на
Радо при това продължително ровене в интернет за
най-изгодната оферта.
И настана трепетното чакане с постоянни препратки в
разговорите ни за ходенето до Милано, публикуване във
Фейсбук на разни статии, свързани с подготовката на
турнето на групата, самия Роби, бъдещото „охранване” със
сладолед и паста и, естествено, като хора с професия
„студент”, да си вземем изпитите от сесията.
Стъпка по стъпка отмятахме задачите в
програмата-максимум и дойде дългоочакваното: „В този
самолет има осем аварийни изхода” и другите инструкции,
съпровождащи подготовката за излитане.
„Е-е-е, този какво прави, как го кара този самолет, ние
да не сме торба с картофи?” – първите думи, съвсем
стандартни за българите, произнесени официално на
„италийската” земя. Оттам нататък: паспортен контрол,
транспорт, хотел, просто са се превърнали в рутина за
нас. Неучтивостта по улиците и предимството на
пешеходците не ни учудват с нищо, тъй като „ние си ги
знаем жабарите”.
Идва ред на опознавателната обиколка на Милано.
Предварително разпечатаните карти и снимки на мобилните
телефони допълнително спомагат да се ориентираме къде е
„гизмето”. Ситуиране на върха на „Дуомо” (Миланската
катедрала), „Ла Скала”. Огромно впечатление ни правят
добре облечените и сложени жени и мъже. Суета –
естествено. Вкус – категорично. Кич – рядко.
Пикирането сред миланската действителност продължи с
разходки из живописни улици, паркове, китни магазинчета
и други мимолетни радости като коментари, снимани с
камерата на господин „Имаме го” – човекът от по-горе.
Неусетно преминава първият ден от престоя в световната
столица на модата. Тръгнахме с основната мисъл за
концерта. Е, наистина беше уникално. Вечерта се описва
по следния начин (числата са напълно точни): 80 000
дерящи се, пеейки официалния си химн, ритмуващи
превърналата се в неофициалния химн на Италия по време
на Световното от 2006 – великата Seven Nation Army,
подскачащи разрушително при излизането на Роби Уилямс
под акордите на Let Me Entertain You, дивеещи на
Rock DJ, възнасящи се на Angels и „говорещи с
Господ” по време на Feel. Сякаш в телата на
40-годишните мъже и жени, които също бяха дошли на
стадиона, водени от сантимента по изгубеното начало на
90-те, отново се разгоря огън по време на едноименната
песен, част от биса, който ги подмлади, и те гонеха Роби
в отчаян опит да се докоснат до него преди да се скрие
зад сцената, вероятно за последен път пред техните очи.
Какво пропуснах да кажа, което може би повечето щяха да
изтъкнат. Да, липсваха традиционните охулващи фрази за
манталитета на италианците, техните навици, мръсотията и
други категории, снижаващи социалния им статут. Защо е
така ли? Романтичната настройка и приповдигнатото
настроение, обусловено от собствената сигурност на
човека, че разполага с време, средства и най-важното – с
приятели, с които да съпреживее прекрасните моменти.
Потапянето в „другата” действителност, предизвикващо
безспирен полет на въображението, го докарват до не
винаги предварително търсеното заключение, че „значи
можело и така да бъде" – защо да не се опитаме да
пренесем това и в родината ни? И то само за 40 лв. А
както Кралят заяви уверено от сцената – This is
progress!
Илюстрации: Георги Георгиев
|
