Ивайло Димов (Германия, 21) е напълно способен да ни убеди, че Дойчланд е наистина юба алес.

Мрежа от улици
За чичковците и учебниците
От малък имам някаква представа за Германия. Тогава тя се свеждаше до впечатления от разкази на познати, по-късно от учебниците по немски език и няколко пътувания до там. Така идеята ми за тази страна се е променяла постоянно и мисля, че сега дори и след двете години, които прекарах там, тя не е същата, каквато ще е след още известно време.

Спомням си как като дете все слушах как някакви чичковци пътували до Германия, за да си купят употребяван автомобил, и се впечатлявали от перфектните многолентови магистрали и невидимата полиция, която винаги хваща нарушителите и глобява скъпо. По-късно съм чувал преразкази за хора, които посетили Западна Европа като туристи или служебно, а по разказваческата верига до мен май все едно е стигало – колко чисти са улиците там и как хората без страх оставят колата или входната врата на къщата си отключени. Впечатлявало ги е и как гражданите стриктно спазват правилата, колко студен характер имат германците и други добре известни стереотипи. Немската картина в моето съзнание се допълваше и от някои предмети – здравите немски автомобили и надеждни домакински уреди – може би защото това са били нещата, които са липсвали в България и, появявайки се, са правели най-силно впечатление тук. Като резултат си представях „нещото Германия“ като мрежа от безкрайни чисти автомагистрали с движещи се по тях Фолксвагени и облечени в черно хора без изражение, които с миксери марка „Сименс” разбъркват смесите на д-р Йоткер. Първо, в представата ми липсваха сгради, после си представях еднофамилни къщи с кухня с изглед към зелен двор, където играят старателно сресани деца, а майка им със стабилно фиксирана домакинска прическа ги привиква да ядат шоколад с много мляко. Спомням си и за немските филми по любовен роман, които започват с жълт надпис и морски скали, а действието се развива в аристократичен замък, който трябва да бъде продаден, за да не фалира аристократичното семейство.

Така си представях Германия, когато започнах да уча немски. Първият ми учебник беше български, предполагам подновявано издание отпреди 89-та година. Спомням си една от напечатаните на сива вестникарска хартия скица на павилион за вестници и списания и открояващо се списание „Плейбой” – вероятно актуализация на учебника, целяща да покаже страната като модерна и либерална, или може би просто шега на автора. Първите по-подробни разкази за германски градове чух от учителката ми, която описваше преживяванията си в Дрезден и други градове от бившата ГДР, а в уроците се разказваше за любезни служители на аерогара, продавачка в конфекционен магазин или изградени по зададен план образи на младежи с разностранни интереси. Учебниците по език за начинаещи представят идеализирани картини от живота – плод на повърхностно общуване без никакъв ангажимент към проблемите на обществото – каквато обикновено е комуникацията на масовия турист със земите и народите, които посещава.

Винаги е модерно да си различен
За някои разлики в понятията
По време на първите ми пътувания до Германия успях да свържа представата си за чисти улици с реалната картина на Германия; впечатлен бях от многото старинни сгради в градовете и от порядъка, в който протичаше градският живот. Помислих си, че това е нещо, за което винаги съм мечтал – красив порядък, в който тече животът и всичко се случва така, както трябва. Така след всяко пътуване постепенно започнах да взимам по нещо от германския начин на живот – например започнах да харесвам памучните торбички и да избягвам найлоновите, да търся повече определеност, за да се страхувам по-малко от хаоса и случайността. По-късно, когато имах възможност да пооставам за по-дълго в Германия, се убедих, че хората там не следват сляпо някакви правила, а също понякога превишават ограниченията за скоростта или си затварят очите (да кажем, че не правят точно това) пред ставащото червено жълто на светофара, все пак спазвайки някаква граница и със съзнанието, че вършат нещо нередно.

Сега мога да кажа, че малко или много съм поопознал ежедневието в Германия за времето, което прекарах там. Но това твърдение от определена гледна точка е съвсем лишено от смисъл, защото човекът може да познава най-вече своето ежедневие. А в Германия има големи различия – на улицата може да се срещнат хора с всякаква стилова, социална и културна принадлежност, без другите от „мейнстрийма“ да са ги зяпнали критично и да викат „лошо” на всичко непознато. Това е не защото всички са толерантни, някои са просто игноранти, и все пак това отношение отговаря на моите разбирания за социалното битие – всеки има право да е такъв, какъвто желае, стига с това да не пречи на другите. Що се отнася до страха от непознатото – той всъщност е страх от самия себе си, от собствената реакция към новата ситуация. Ако чуждото се възприема като възможност за самоопознаване, то води до опит, а боязливата консервативност пречи на човека да се променя. Това е нещо, за което често си мисля, докато съм в Германия – може би още един знак за културно различие.

Като стана въпрос за консервативността, мисля, че някои българи сме доста ритуални същества. Изграждаме си принципи и мистични вярвания, които май само ни затормозяват в ежедневието – често се е случвало да споделя нещо характерно за българите пред чужденец и сам да си давам сметка колко странно звучи. За пример ще дам суеверия като това, че оставена на земята чанта носи безпаричие, че през прага не се поздравява (попадал съм в странни ситуации заради това) или че в неделя не се пере – вярвания, които в миналото са имали определена, например предупредителна функция, която днес са изгубили и по лошо разбран начин са останали да ни пречат в ежедневието. Като споделям това си мисля, че то май само мен си засяга, но има и други примери за това, че в Германия разбиранията са далеч по-отворени от много български. Например, имам немалко колеги, които през лятото посещават лекциите боси – защото е позволено и полезно. В България, въпреки че вероятно също не е забранено, това действие би било опасно и със сигурност би предизвикало много реакции. И дори се опасявам, че самият този пример, който давам, може да бъде криво разбран от някого. В този смисъл, съвременното мислене далеч не винаги означава това, което стига до България – културата на живот в мола, използването на пластмаса и ярки светлини навсякъде в градовете, излишното боравене с чуждици и много други. Наблюдавайки немския град, човек установява, че се цени старинното и индивидуалното – което много ме радва, защото такива бяха и са и моите схващания. Харесвам използването на естествени материали – памук, стъкло и дърво. В Германия могат да се срещнат много неща, които българинът сякаш вече е забравил и заменил с „модерни“. Символичен пример за мен е прясното мляко в стъклена бутилка, традицията да се „връща амбалаж“ и рециклирането на опаковките. Веднъж изхвърлени от ежедневието заради някаква криворазбрана модерност, подобни навици трудно пак се усвояват. Жалко.

За една основна разлика в характерите човек не може да не се сети – любезното отношение, което хората имат един към друг, дори без да се познават и дори когато трябва да разрешат проблем. За българските представи за присъствие на духа в такива ситуации се смятат гръмкото говорене, резкият тон, обидите или директното провеждане на „юридически“ спорове сред аматьори за това кой какво може и кой какво – не. В Германия такова поведение е присъщо за по-малко образованите хора, а добрият тон и разумните аргументи обикновено помагат повече. Не желая да бъда краен в разделянето на българи и германци по този принцип и все пак, в Германия много повече от разговорите си в ежедневието човек може да започне и завърши любезно – и така е, да кажем, по-малко изморен в края на деня.

Това тук първа класа ли е? (парадоксалния въпрос чух във влак на БДЖ)
За големите стремежи
Германия все още е страна на средната класа. Това ще рече, че мнозинството от хората не са богаташи, но могат да си позволят приличен живот. Вижда се с просто око по автомобилите, които се движат по немските улици – много по-малко са луксозните, които сме свикнали да виждаме у нас, но ги няма и старите, опасни и икономически неизгодни коли, с които много българи трябва да се примиряват. Повечето семейства живеят в къщи, а през почивно време си позволяват пътувания. За българина, от друга страна, е нормално да притежава последен модел мобилен телефон, но да няма заредени пари за разговор в него; да гледа риалити предавания на огромен телевизор, но да не е склонен да плати за собственото си здраве. От подобен характер е и дисбалансът в обществото като цяло. Не твърдя, че при германците няма социална конкуренция във финансов план (напротив! тя е до голяма степен двигател в пазарната икономика), но схващанията за това са различни – дано бъда разбран правилно.

За Германия не е типичен българският стремеж към висше образование на всяка цена. Огромна част от дейността в страната се поема от хора със специализирано обучение в областта на заниманието им – заети по хигиената, продавачи, обслужващият персонал, дори голяма част от служителите на бърза помощ не са висшисти, а лица, преминали няколкогодишно обучение. Образованието на тези хора е значително по-евтино за държавата от висшето, а и заплащането на труда им също е по-изгодно. В същото време почти няма човек, който да е зает с работа, за която не е преминал минимално обучение; няма го и майстор Тричко, който оправя всичко. Така се постига качество на работата, а и системите са икономически обезпечени. Като стана въпрос за икономическа рентабилност, трябва да се спомене, че това е водещ критерий във всички сфери на живота там. Навсякъде са назначени служители, които въз основа на подробни статистически проучвания изчисляват икономическото значение на всяка държавна инвестиция. От това зависи например колко студенти ще бъдат приети за обучение за дадена специалност и колко трябва да бъдат отсети за даден период; как ще се проведе един изпит – в масова форма и при електронно проверяване или – в наложителни случаи – като индивидуален разговор с квалифицирано лице. В кратък екскурс е важно да се отбележи, че най-скъпата стока в Германия е човешкият труд, оскъпяван допълнително от квалификацията. Ето защо в университетското образование голяма част от обучаващите са студенти от по-горен курс, а безкрайни са примерите и от други области на живота. Просто статистиката показва определен подход като най-изгоден.

Статистиката е онова, което може да направи живота в Германия обезличаващ и твърде прагматичен. През очите на статистиката се губи индивидуалното, а хората с качества от периферията по нормалното разпределение на Гаус нямат значение. Но тя е основна предпоставка за икономически напредък и един от най-надеждните инструменти за предвиждане на бъдещото развитие на обстоятелствата. А това е, на което социалното устройство във Федералната република разчита силно – предвидимостта на бъдещето е от изключителна важност за изпълнението на всякакви дългосрочни и краткосрочни планове – от разписанията в обществения транспорт до отпуските на работещите. Само че човекът и природата за щастие не могат да бъдат нито напълно предвидени, нито изцяло контролирани. Това прави живота интересен и смислен, но затруднява немския чиновник в стремежа му към това да знае какво ще се случи във всеки един момент и се превръща в източник на малки и големи ядове в ежедневието.

Зад имената стои традиция
За нещата, в които може да се има доверие
Повечето от онова, което днес може да се види в Германия, е резултат от многогодишни традиции и множество фини корекции в законите и рутинните процедури, напасващи се към развиващия се свят и опитващи се да дават решение на всеки познат проблем. Впечатляват ме имената на старите немски фирми и институции с начина, по който през годините са поддържали основен стил на работа – един вид постоянство в промяната. Авторитетът на държавата като институция е дотам силно изразен, че живеещият в Германия бързо добива впечатление за нея като за висша ценност, дисоциирана от функцията си да бъде от полза за гражданите, а съществуваща в своята безпристрастна самоцел. Това отличава Германия от други западноевропейски държави, където въпреки върховенството на закона гражданският глас в определен момент може да вземе активно актуално участие в решаването на дадени проблеми. За немския законодател „тук и сега“ нямат значение, важно е какво е написано, а е наивно да се твърди, че всяка ситуация и всеки човек могат да бъдат преценени и отсъдени по „статистическия“ аршин; но уви.

Така устройството на немския живот, естествено, не е перфектно, а той въпреки цялата уреденост не е безкрайно лесен. От пребиваващия там се изисква съобразителност и наблюдателност за нещата, за които е отговорен. Престъпността съществува и там, а в света на развитата пазарна икономика са заложени и клопки, попадането в които е най-вече финансово неизгодно.

За луната и джанките
Всичко е възможно
В заключение искам да споделя, че често съм се сещал за България, когато съм сред немската природа. Там на небето грее същата луна, а миризмата на презрели джанки по същия начин напомня за края на лятото. И когато наторят моравата до близкия манастир и навсякъде замирише на говежда тор, пак се сещам за България (с най-добро чувство, не ме разбирайте погрешно!). Не знам доколко съм се променил, надявам се да не губя индивидуалността си, а в контакта с чуждата култура да съм поел повече позитивни качества, и като споделям наученото там да не звуча критично и да не соча с пръст онова, което и аз съм бил и съм. Надявам се, като споделям впечатленията си, те да са повод за размисъл къде грешим и какво е ценното у нас. Та нали това е висшата ценност на Европейската общност, към която с гордост принадлежим: In varietate concordia ²

1 В теория на вероятностите и статистиката нормално разпределение, или разпределение на Гаусс, e непрекъснато разпределение на вероятност, което често дава добър опис на пробите, групиращи се около средна стойност. Т. е. елементите (хората), отговарящи на средностатистическата норма или близки до нея заемат централната група на мнозинството.

2 Единни в многообразието (девиз, един от символите на Европейския съюз).