|
Английската столица и нейните
обитатели лъстиво привикват двама български студенти –
Александър Вълков (Англия, 21) и Валентино Георгиев
(Англия, 21), но ще откликнат ли те на повика им или ще
се придържат към „своите”? Вижте спора им за/против
друженето с българи в чужбина.
ЗА
„Той погледна часовника си – още един
дълъг и мъчителен час. Поредната англичанка, чиито
килограми отдавна бяха спрели да бъдат по силите на
нормалните кантари, му крещеше и настояваше блузата й да
бъде сменена. Той за пореден път посочи голямата табелка
пред касата „Моля Ви, ако искате да смените вашите
покупки, отидете на касите на втория етаж! Благодарим
Ви!”. Тя, без да се трогва, продължи да крещи...
Мениджърът му стоеше отстрани и се наслаждаваше, без
каквото и да било намерение да се намеси и да му
помогне. Изведнъж едно приятно на вид момиче се появи и
предложи на англичанката да я отведе на втория етаж и да
й помогне.
- Благодаря ти, Светле! – каза той, а Светлана му кимна
съпричастно.
Мениджърът, разочарован, че са прекъснали така внезапно
развлечението му, реши, че е прекарал достатъчно време в
стоене на едно място и че си е заслужил почивка, и се
запъти към стаята за персонала на магазина.
- О, и, Виктор, бъди по-учтив с клиентите.
- Съжалявам, Джак.”
Да живееш далеч от родината е винаги трудно.
Предполагам, естеството на тази „трудност” се крие във
факта, че човек е не само социално животно, но също така
социално животно, което принадлежи към определена
културна група. Интересно е, че това е заключено в нас
не само като морална ценност, но и на някакво много
по-примитивно ниво, дори и, ако желаете, в гените ни.
Истината е, че дори и рядко да си го признаваме, някъде
между псувните и изблиците на чисто отчаяние, колкото и
проблеми да има България, ние си я обичаме. Напомня ми,
как един път вървяхме с един приятел из Лондон и аз
искрено се възхищавах на прекрасната пътна мрежа, а той
чисто и простичко отсече: „Абе, да, ама не е България!”.
В този смисъл, мисля, че ние българите, когато избягаме
(защото повечето това правим) от мизерията и отчаянието,
веднъж попаднали на едно чуждо място, сляпо търсим нещо,
което да ни напомни за родината. Нещо, което да ни
припомни къде са корените ни. И така, без да разберем
кога и как точно, се оказваме цяла група емигранти в
някое глухо българско кафене на хиляди километри от
България. Напомня ли ви на нещо ? На едни
„Немили-недраги” в един чужд град на име Браила?
Истината е, че колкото и остаряла да е тази повест, тя е
все така актуална. Все още обичта ни към Татковината ни
събира и обединява, а общите проблеми ни сплотяват. Това
беше първото нещо, което ми хрумна, когато се замислих
дали съм „за” или „против” общуването с българи в
чужбина – „Та то е по-силно от мен! Как бих могъл да съм
против, когато е в моята природа, в природата на
повечето българи – да търсят сродна душа в непознатия
свят, в който са попаднали?
Българите си помагат
„Те влязоха в ресторанта. Бяха
обиколили няколко с надеждата все някъде да намерят
нещо, което да е близо до българската кухня, за която
толкова много се бяха затъжили. Огледаха позахабените
мебели и леко посивелите покривки с нескрито недоверие.
Келнерът, който редеше пасианс на бара, ги изгледа с
раздразнение.
- Хм, не мисля, че тук ще има нещо. По-добре да си
тръгваме преди оня да ни се разсърди, че сме му
прекъснали картите – каза Владо.
Изведнъж келнерът скочи и се запъти бързо към тях.
- Абе, вие да не сте българи? – попита той.
- Ами, да! – отвърна Владо.
- Айде бе! Верно!? Егати якото! ГОШЕЕЕЕЕЕЕЕ, ела да
видиш, бе! Българи! – от кухнята се чу падане на съдове
и гърлени ругатни, и оттам излезе един сравнително нисък
и закръглен човечец с мустак, който спокойно би могъл да
засрами самия Филип Тотю.
- Къде ги бе?! Опааа, здравейте, бе, момчета! Добре сте
ни дошли! Петре, я не стой така като изхлузен, ми вади
ракията! Ама от твойта!
Келнерът веднага тръгна към бара, бръкна някъде и извади
една огромна дамаджана.
- Значи, туй го е правил баща ми в България, по-хубава
няма да намерите! – каза Петър с голяма гордост.
През това време готвачът Георги беше награбил двете
невярващи момчета и ги беше прегърнал здраво в мощен
захват.
- Малее, не мога да повярвам, че най-накрая попаднахме
на други българи! Тука няма никакви, да знаете! Всички
са в големите градове, а и там често не мож’ ги намери!
Давайте, сядайте, разказвайте какво правите, как
попаднахте тук?!”
Нека все пак оставим настрана идеята, че в кръвта на
българина е да се събира със сънародници, когато е в
чужбина, и да погледнем проблема от друг ъгъл. Колкото и
странно да звучи, това е факт: в момента, в който един
българин напусне България, за него поговорката „Не е
важно на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле” спира
да има значение. Предполагам, че това е свързано с
факта, че в чужда страна българите са малцинство и
намират в другите нации общ враг. Поляци, китайци,
индийци – всички са разделени на групи, чиито членове се
поддържат и, дали по собствено решение или по принуда,
българите също правят своята, базирана на националност
група и действително си помагат взаимно.
Съседът ми – българин, едва няколко дни след
запознанството ни предложи колата си, за да ми помогне с
пренасянето на багажа.
„Преди време си търсех работа и бях подал CV-та на
хиляди места, но от никъде не ме вземаха, докато
най-накрая не звъннах на един приятел – българин, и на
другия ден започнах новата си работа”, споделя Тодор
Чоранов, който вече трета година живее в Англия.
Културни различия
„ Той почти тичаше. Пратката
най-накрая беше пристигнала и той беше толкова
щастлив...
С треперещи ръце разкъса плика и остави мартеничките да
се разсипят по скута му. После с доста голяма гордост
застана пред огледалото и закачи най-голямата на ревера
на сакото си.
В часа по математика всички бяха трогнати, когато той се
приближи до всеки един от тях и им закачи по една малка
мартеничка на ръката.
- И това с каква цел е? – попита Марк.
- Ами за здраве, нещо като честване на пробуждащата се
природата, на Началото – отговори той.
- Защото България се е освободила от турците на днешната
дата и те се закичват с тия работи – каза Дейли, който
не беше чул отговора му.
- Ами, не, това всъщност е на Трети Март – каза той.
- Хм, сигурен ли си? Мисля, че си в грешка, защото аз
съм сигурен, че четох за това в Уикипедия!”
Колкото по-далеч си от България, толкова по-осезаема
става разликата в културата и начина, по който хората, с
които контактуваш, приемат света. „Мисля, че в известна
степен ние демонстрираме доста по-голяма освободеност в
отношения си, по-емоционални сме, позволяваме си да
повишаваме тон и да бъдем дълбоко откровени. Хората тук
не винаги харесват или одобряват такъв вид поведение.”
заявява Тодор.
Не бива да забравяме, че българската култура е също така
наситена не само с поведение тип „мачо” и пиперливи
шеги, но и с древни обичаи и традиции, които играят
важна роля в битието на българина. Интересното е, че
докато си в България, приемаш всичко това за даденост –
Баба Марта и прекрасните мартенички, патриотичните
чувства около Трети Март, замесването на козунаци и
борбата с яйца на Великден. Дори и понякога Осми
декември... Повярвайте ми, няма по-прекрасно чувство от
това да обиколиш цял Лондон, за да се съберете шепа хора
и да си направите козунаци (нищо, че в повечето случаи
едва наподобяват такива) или да седнете вечерта преди
Първи Март и да си наплетете мартенички, и да украсите с
тях къщата.
В крайна сметка, всичко опира до строго индивидуалните
възгледи на всяка отделна личност. Ако някой е убеден,
че няма нужда да се среща с други българи, то това
решение би било напълно правилно за него самия. Никой не
отрича, че много често се случва именно българи да те
разочароват или предадат в чуждата среда.
Моето мнение обаче е, че човек винаги трябва да се
стреми да запази корените си и да помни, че колкото и
години да прекара в чужда страна, той винаги ще си
остане българин, каквито и позитиви и негативи да носи
това. Няма нищо по-грозно и тъжно от човек, който отрича
откъде е и подминава своите сънародници. Или както са
казали старите хора, „Пази, Боже, сляпо да прогледа”.
Всички истории и лица са действителни.
Илюстрации: Цвета Петрова
|
